Вече всичко е свършено.
Опитвам се да раздвижа ръце, но те са здраво завързани една за друга с вратовръзката. Пръстите на дясната ми ръка са здраво вкопчени около лявата ми китка. Чудя се дали понеже съм деснячка, дясната ми ръка изпълнява ролята на успокоител.
Сама съм в катранената чернота, лежа на циментовия под.
Устата ми е суха като пергамент. Острият студ от пода се е просмукал в тялото ми. То е вцепенено чак до костите.
Започвам писмо до теб, моята обична по-малка сестра. Представям си, че е неделя вечерта, най-сигурното време за мен, и че съм заобиколена от представители на пресата, очакващи да им разкажа историята ни.
Моя скъпа Тес,
Бих дала всичко, за да съм с теб точно сега, в този момент, да те хвана за ръката, да те погледна в лицето, да чуя гласа ти. Как е възможно докосването, виждането и чуването — всички тези сензорни рецептори, оптични нерви и вибриращи тъпанчета — да бъдат заменени от едно писмо? Но ние и преди сме успявали да използваме думите като посредници, нали така?
Спомням си за пансиона и за първото ти писмо до мен, онова, което беше написала с невидимо мастило, и за това, че от онзи момент нататък за мен добротата винаги е имала дъх на лимони…
И докато мисля за теб и разговарям с теб, отново мога да дишам.
23
Трябва да са минали часове, така че той сигурно скоро ще се върне. Не зная колко приспивателно съм погълнала, но през цялата вечер усещам как апатията на умората изсмуква топлината от тялото ми и яснотата от мозъка ми. Мисля, че на няколко пъти изпадах в безсъзнание и идвах на себе си, но как бих могла да съм сигурна в тази пълна тъмнина? Но ако е било така, в моментите на принудителен сън аз не спирах да ти говоря и може би именно тогава представите ми са били странно живи.
Сега съм напълно будна, всичките ми сетива са напрегнати и изострени; трябва да е заради адреналина — хормонът на борбата или бягството, който е достатъчно мощен, за да накара едно сърце отново да забие след сърдечна смърт; достатъчно мощен, за да ме върне в съзнание.
Опитвам се да помръдна, но тялото ми е все така упоено и изтръпнало, а превръзките са прекалено стегнати. Имам чувството, че тъмнината е плътна — не е кадифена, гладка и мека, както я описват в приказките, а наелектризирана от страх и ако я прободеш, ще откриеш, че зад нея клечи твърдо назъбено зло. Чувам как нещо се отдалечава от лицето ми, докато лежа върху цимента. Мишка? Буболечка? Загубила съм способността си да осъзнавам звуците. Усещам страната си охлузена, сигурно е притисната към някоя малка грапавина върху цимента.
Ами ако онова, което ме държи будна, не е адреналинът? Сега съм в пълно съзнание. Може би съм погълнала по-малко лекарство, отколкото си мислех — или по някакви начин въпреки свръхдозата бях минала от другата страна и бях оцеляла.
Но няма значение. Дори тялото ми да не е фатално упоено, аз съм завързана, устата ми е запушена и скоро Уилям ще се върне. Тогава ще разбере, че съм жива. И ще използва ножа си.
Така че, преди да се появи, искам да ти обясня как точно стоят нещата. Всичко се случи точно така, както ти го разказах, като започнем с обаждането на мама, когато ми съобщи за изчезването ти, и стигнем до момента, в който Уилям ме остави да умра тук. Но краят ми ще е същият като твоя, в тази сграда, неразказан. Нямах смелостта да се изправя очи в очи с този факт или може би просто твърде много обичам живота, за да го оставя да си отиде толкова спокойно. Не можех да си представям щастлив край като от холивудски филм, но си представих край, който е справедлив. И го направих да звучи възможно най-истински — моето въображаемо бъдеще, в което ще съм в безопасност, където всички детайли ще са на мястото си.
Притеснявам се, че очакваш детектив Финбъро да се появи и да ме спаси, но мисля, че малко си се усъмнила, когато ти разказах за обяда ни в „При Карлучио“. Това беше само една фантазия, удобен килим, който да си постеля, за да не лежа върху голия циментов под. Не беше огромна проява на смелост или достойнство от моя страна, но знам, че ме разбираш.
И мисля, че вече си се досетила: няма никакъв господин Райт. Измислих си този адвокат не само за да мога да изиграя своята роля в един справедлив финал — процес и присъда за виновника, — а защото той щеше да ми позволи да се придържам към достоверните факти и стриктната хронология на събитията. Имах нужда от човек, който да ми помогне да разбера какво точно се беше случило и защо, и който да ме предпази от опасността да полудея. Не знам защо за мен е толкова важно да съм в пълно съзнание и с ясен разсъдък, когато умирам, но е факт. Знам, че без него писмото ми до теб щеше да е просто един вик на изтощеното ми съзнание, гневно отчаяние, в което да се удавя.
Направих го добър и безкрайно търпелив, докато му разказвах историята ни; измислих си, че и той е загубил близък човек, за да може да ме разбере. Може би съм по-голяма католичка, отколкото съм смятала — превърнах го в свой изповедник, но такъв, който въпреки че знае всичко за мен, в някое въображаемо бъдеще да може да ме обикне. И през дългите часове той стана по-реален, отколкото тъмнината наоколо ми; нещо повече от обикновен продукт на едно отчаяно въображение; придоби своя собствена идентичност и прищевки, с които трябваше да се съобразявам; защото той невинаги правеше онова, което аз исках, нито служеше на целта, заради която го бях измислила. Вместо да ми помогне да създам картина на художник поантилист, в която да изобразя всичко случило се, аз направих огледало и за пръв път се видях в него такава, каквато съм.
А около него поставих влюбена секретарка, лакирани нокти, нарциси, машина за кафе и разни незначителни детайли, които, преплетени заедно, образуваха едно въже на нормалност — защото докато падах над пропастта на ужаса, а тялото ми ставаше безконтролно, разтрисано от гадене и спазми на страх, имах нужда да се хвана за нещо.
Направих офиса му много светъл, а лампата — вечно включена. И вътре винаги беше топло.
Пейджърът ми издава звук. Искам да запуша уши, за да не го чувам, но с тези вързани на гърба ми ръце това е невъзможно. Не е спрял да звъни цяла нощ, на всеки двадесетина минути, струва ми се, въпреки че не мога да съм сигурна от колко време съм в пълно съзнание. Мисълта, че не мога да помогна на Кася, ми е непоносима.
Чувам звука на дърветата отвън, шумоленето на листата, скърцането на клоните; не съм имала представа, че дърветата могат да вдигат толкова много шум. Но засега не чувам стъпки.
Защо не се връща? Сигурно защото Кася ражда и той е при нея през цялото време, дори в този момент. Но ако продължавам да мисля за това, ще полудея, затова се опитвам да убедя сама себе си, че може да са го повикали в болницата по хиляди други причини. Той е лекар, пейджърът му не спира да звъни. В болницата му се раждат по пет хиляди бебета на година. Извикали са го за някой друг.
И може би детектив Финбъро наистина разследва повторно обстоятелствата около твоята смърт, както ми беше казал, че ще направи, и вече е арестувал Уилям, и сега е на път да ме спаси. Това не е просто необосновано желание от моя страна; детектив Финбъро е способен полицай и свестен човек.
Или може би професор Росен е решил да постъпи правилно в настоящето, рискувайки следата, която иска да остави в бъдещето. Може би е заложил на карта целия си експеримент и цялата си академична слава и е отишъл в полицията. Той иска да направи добро, да лекува хората и неговите амбиции — слава, известност, дори пари — са толкова човешки в сравнение с арогантната страст на Уилям към чистата власт. Той дойде на погребението ти и ми разкри какво става, макар първоначално да не направи нищо с тази истина. Предпочитам да вярвам, че професор Росен дълбоко в себе си е добър човек, макар и суетен. Избирам да мисля най-доброто за него.
Може би някой от тези двама мъже е задвижил колелото, което да доведе до ареста на Уилям и моето спасение. И ако напрегна максимално слуха си, мога ли да доловя воя на сирена в нощната неподвижност?
Чувам шепота на листата, стоновете на клоните и знам, че за мен не вият сирени.