И петте бяха облечени в широки надиплени одеяния, бели като стените и тавана на шатрата. Съсухрените им лица бяха обрамчени в ослепително бели була, които ярко контрастираха със сивкавата им кожа, набраздена като напукана от сушата земя. Копринените була, които скриваха косите им (ако изобщо имаха коси), бяха обточени с миниатюрни камбанки, които подрънкваха с всяко движение на главата. На гърдите на снежнобелите им роби беше извезана по една кървавочервена роза… сигулът на Тъмната кула. При вида му Роланд заключи: „Значи не сънувам. Тия дъртофелници са истински.“
— Той се събуди се! — провикна се едната с гнусно кокетни нотки в гласа.
— Оооо!
— Ооооо!
— Ааа!
Запърхаха наоколо му като птици. Средната пристъпи към постелята му и в същия миг лицата и на петте затрептяха като копринените стени под напора на вятъра. Е, не бяха толкова стари — може би на средна възраст, но в никакъв случай стари.
„Напротив, Стари са. Просто се промениха.“
Най-старшата беше малко по-висока от останалите и имаше широко, леко изпъкнало чело. Тя се приведе към Роланд и камбанките на челото и дръннаха. От този звук сякаш му призля и го обзе необяснима слабост. Лешниково-кафявите и очи го изучаваха напрегнато. Може би дори лакомо. Докосна лицето му и мястото сякаш се парализира. Плъзна поглед надолу и лицето и се сгърчи в странна гримаса, която може би издаваше тревога. Побърза да отдръпне ръка.
— Ти се събуди, добри човече. Тъй, значи, събуди се. Хубаво, хубаво.
— Кои сте вие? Къде се намирам?
— Ние сме сестричките от Елурия. Аз съм сестра Мери. Това са сестра Луиз, сестра Микела, сестра Кокина…
— И сестра Тамра — представи се последната. — Прелестна двайсетгодишна девица.
Разкикоти се. Лицето и се размаза и за миг отново се съсухри — закривен нос, сивкава кожа. Роланд отново се сети за Рия.
Те се приближиха и наобиколиха плетеницата от ремъци, в която висеше Роланд; той неволно потръпна и непоносима болка прониза гърба и прасеца му. Изстена. Ремъците проскърцаха.
— Ооооо!
— Боли!
— Боли го!
— Боли тъй силно!
Запритискаха се още по-близо, сякаш болката ги очароваше. Роланд долови миризмата им — спечена миризма на пръст. Онази, която се наричаше Микела, дори посегна…
— Махайте се! Оставете го! Нали ви предупредих!
Като чуха този глас, вещиците стреснато отскочиха назад. Мери страшно се ядоса. Но и тя отстъпи назад, като не пропусна да хвърли последен яростен поглед (Роланд бе готов да се закълне, че не му се е привидяло) на медальона на гърдите му. Беше сигурен, че при предишното си събуждане го пъхна в пазвата си, но сега отново беше изваден.
Появи се шеста сестра, която грубо разблъска Тамра и Мери. Тази може би действително беше на двайсет, с алени страни, гладка кожа и тъмни очи. Белите и одежди се повдигаха на талази като мечтание. Червената роза на гърдите и гневно пламтеше като проклятие.
— Махайте се! Оставете го!
— Оооо, виж ти! — хем недоволно, хем през смях възкликна сестра Луиз. — Ето я и Джена сукалчето, да не би да се е влюбила в него?
— Влюбила се е! — изкряка Тамра и се изкикоти. — Сърцето на сукалчето е негово!
— О, негово е, негово е! — заприглася и Кокина.
Мери се обърна към новодошлата, стиснала устни в тънка линия:
— Нямаш работа тук, нагло момиче!
— Имам, щом аз така смятам — отвърна Джена. Беше се поовладяла. Черна къдрица се бе изплъзнала изпод булото и и бе паднала на челото й, извита като запетайка. — Вървете си. Не му е до вашите шеги и закачки.
— Не ни командвай — отвърна сестра Мери, — ние никога не се шегуваме. И ти го знаеш, сестра Джена.
Чертите и поомекнаха и Роланд забеляза, че девойката се страхува. Изведнъж се уплаши за нея. И за себе си.
— Вървете си — повтори. — Рано е още. Нима няма други, за която да се погрижите?
Сестра Мери сякаш се замисли. Всички се втренчиха в нея. Най-сетне кимна и усмихнато сведе глава към Роланд. Ликът и отново се раздвижи, сякаш забулен в мараня. Другото лице, което е видя отдолу (или поне така се стори на Роланд), беше много зловещо и зорко го следеше.
— Остани при нас, добри човече — рече сестра Мери. — Остани при нас и ние ще те изцерим.
„Имам ли избор?“ — мислено отвърна той.
Останалите се разкикотиха и смеховете им се разпиляха из сумрачната стая като пандели. Сестра Микела дори му изпрати въздушна целувка.