— Хайде, дами! — подкани ги сестра Мери. — Да оставим Джена с него в памет на майка й, която толкова обичахме! — С тези думи ги поведе навън — пет бели птици, които литнаха по пътеката между леглата, развели полите на дългите си одеяния.
— Благодаря — каза Роланд и вдигна поглед към жената с хладната ръка… защото вече знаеше коя е тя.
Сякаш за доказателство тя посегна да погали пръстите му.
— Няма да ти направят нищо лошо — рече… но Роланд долови, че сама не вярва на думите си, а и той не и повярва. Беше в беда, в много страшна беда.
— Какво е това място?
— Наше е — простичко отвърна тя. — Домът на сестричките от Елурия. Ако щеш го наречи дори метох.
— Не е метох — отвърна той и плъзна поглед по празните легла. — Лазарет е. Нали?
— Лечебница — уточни девойката и продължи да гали ръката му. — Ние служим на лекарите… и те служат на нас. — Беше очарован от черната къдрица на сметаненобялото и чело — би я погалил, ако дръзнеше да посегне. Искаше да усети докосването й. Струваше му се красива, тъй като бе единственото черно петно в цялата тази белота. Белият цвят вече бе изгубил очарованието си за Роланд. — Ние сме болничните сестри… бяхме, преди светът да се промени.
— От хората на Исус ли сте?
За миг го изгледа смаяно, едва ли не с ужас, и радостно се разсмя:
— Кой, ние ли?! Не!
— Ако вие сте болничните сестри… къде са лекарите?
Тя го погледна и прехапа устни, сякаш се мъчеше да вземе решение. В съмнението си му се стори необикновено очарователна и Роланд се улови, че болен или не, гледа на тази жена като на жена, което му се случваше за пръв път след смъртта на Сюзан Делгадо, а оттогава изтече много време. Оттогава целият свят се промени, но не за по-добро.
— Наистина ли държиш да знаеш?
— Да, разбира се — отвърна той учудено. И поразтревожено. Зачака образът и да се размие като лицата на останалите. Той обаче си оставаше непроменен. А и тялото и не излъчваше онази неприятна миризма на пръст.
„Не бързай, не бързай — смъмри се. — Не вярвай на нищо тук, най-малко на здравия разум. Рано е още.“
— Значи може би трябва — въздъхна тя и камбанките на челото и звъннаха. На цвят бяха по-тъмни от тези на останалите сестри — не бяха чак като косата й, но изглеждаха опушени, сякаш дълго са висели над лагерен огън. Гласът им обаче бе чист и ясен като сребро. — Но ми дай дума да не викаш, за да не събудиш момъка в онуй легло.
— Момъка?
— Момчето. Дай дума.
— Давам — отвърна, неусетно превключвайки на полузабравения диалект на Външната арка. Диалектът на Сюзан. — Отдавна не съм викал, хубавице.
При тези думи страните и пламнаха като алени рози, далеч по-красиви и живи от изображението на гърдите й.
— Не наричай хубост онуй, що не си видял докрай.
— Тогава свали това було.
Макар да виждаше отлично лицето й, искаше да разпусне и косите си — всъщност почти примираше от желание. Ще рукнат като черен водопад насред тази белота. Разбира се, винаги съществува възможността да е подстригана съгласно правилата на ордена, но някак си не му се вярваше.
— Не ми е позволено.
— От кого?
— От Голямата сестра.
— Онази, дето се вика Мери ли?
— Да, тя. — Понечи да тръгне нанякъде, но спря и го погледна през рамо. У друга, също тъй красива девойка подобен поглед би се изтълкувал като кокетство. Но в сериозните очи на това момиче нямаше и следа от флирт.
— Помни обета си.
— Няма да викам.
Развявайки полите на робата си, тя застана до брадатия. В сумрака сянката и се плъзна по празните легла като неясно петно. Като стигна до болния (изглежда, бе в несвяст, не просто заспал), отново извърна поглед към Стрелеца. Той кимна.
Сестра Джена се приближи до окачения в бялата мрежа човек, но застана от срещуположната страна, за да може Роланд да наблюдава движенията й. Постави длани отляво на гърдите му, наведе се… и отривисто тръсна глава, сякаш бурно се противеше. Звънчетата на челото и остро дръннаха и Роланд отново почувства странното раздвижване по гърба си, придружено с болка. Потръпна, но без наистина да се движи, сякаш насън.
Онова, което последва, наистина изтръгна крясък от гърдите му — трябваше да прехапе устни, за да не му позволи да излезе. Краката на брадатия отново се раздвижиха, без да се движат… защото онова, което се движеше, се намираше върху тях. Косматите му пищялки, глезени и стъпала стърчаха изпод полите на нощницата. В миг по тях плъзна черна колона от буболечки. Песента им стана отсечена като войнишки марш.