Роланд си спомни черния белег, който опасваше лицето му, а сетне изчезна. Това обаче съвсем не бяха всичките. На всичко отгоре лазеха и по самия него. Ето защо трепери, без да трепери. Покриваха целия му гръб. Хранеха се от него.
Не, да възпре вика си се оказа много по-трудно, отколкото предполагаше.
Буболечките изпълзяваха по пръстите на болния и скачаха в редица като плувци, които едновременно се гмурват в речен вир. След приземяването си върху ослепително белия чаршаф пъргаво се строяваха в полк с ширина една стъпка и се спускаха по завивките право на пода. Роланд не можа да ги огледа добре, тъй като бяха далеч, а и светлината беше твърде слаба, но му се сториха колкото мравки, може би малко по-малки от пухкавите пчели, които се трупаха по цветните лехи у дома, в Гилеад.
Крачеха и не спираха да пеят.
Брадатият обаче не пееше. Когато насекомите, плътно обвили конвулсивно потрепващите му крака, намаляха, човекът потрепери и изстена. Младата жена докосна челото му и го успокои — въпреки цялата си погнуса от странната гледка Роланд изпита ревност.
Всъщност кое бе толкова гнусно? В Гилеад някои болести също се лекуваха с пиявици — например оток на мозъка, на подмишниците и най-вече на слабините. Особено за мозъка пиявиците бяха сто пъти за предпочитане пред следващата лечебна мярка — трепанация.
И все пак в насекомите наистина имаше нещо отвратително, може би понеже не ги виждаше добре, а и самата мисъл как пъплят по гърба му, докато виси безпомощен във въздуха, никак не му се нравеше. Неговите обаче не пееха. Защо ли? Може би се хранеха. Или спяха. Или и двете.
Слабините на брадатия се отпуснаха. Буболечките в това време маршируваха към полюшващите се копринени стени и се изгубваха в сенките. Джена се върна при Роланд с тревожен поглед.
— Хвала ти. Но аз знам какво ти е — беше изписано на лицето ти.
— Лекарите.
— Да. Притежават огромна мощ, но… — Тя сниши глас. — Не могат да спасят онзи джелепин. Краката му са по добре и раните на лицето му преминаха, но има други рани, които те не могат да достигнат. — Тя прокара длан през корема си, сякаш сочеше къде са нараняванията, макар да не уточняваше какви са.
— А аз?
— Ти беше в плен на зелените. Много ще да си ги ядосал, щом не са те убили на място. Бяха те омотали във въжета и те влачеха. Тамра, Микела и Луиз берели билки. Като видели онези как се забавляват с теб, им заповядали да спрат, но…
— Кажи ми, сестра Джена, мутантите винаги ли ви се подчиняват?
Тя се усмихна — може би се зарадва, че е запомнил името й.
— Не винаги, но, общо взето, ни се подчиняват. Този път ни послушаха, иначе щеше се да намериш на поляната сред дърветата, където свършва пътят.
— Може би си права.
— Почти ти бяха смъкнали кожата — гърбът ти беше почервенял от тила до кръста. Ще ти останат белези, но докторите почти те изцериха. А и пеят толкова сладко, нали?
— Да — отвърна Роланд, макар че още му се повръщаше при мисълта, че гърбът му гъмжи от черни гадинки, накачулени по разранената му плът. — Дължа ти благодарност и ти я давам от сърце. Ако мога с нещо да…
— Кажи ми името си.
— Аз съм Роланд от Гилеад. Стрелец. Имах два револвера, сестра Джена. Да си ги виждала?
— Не съм виждала никакви револвери — отвърна тя, но отклони поглед. Страните и отново пламнаха. Макар и добра сестра и голяма хубавица, никак не я биваше да лъже. Роланд се зарадва. Добри лъжци се срещат често. Честността обаче струва скъпо.
„Остави лъжата и да мине незабелязана — рече си Роланд. — Момичето, изглежда, се страхува.“
— Джена! — извикаха я откъм плътните сенки в отсрещния край на лечебницата, която днес се струваше на Стрелеца някак по-дълга, и сестра Джена виновно подскочи. — Идвай веднага! Надрънка достатъчно за двайсет мъже да те слушат! Остави го да спи!
— Да! — извика в отговор тя и се обърна към Роланд. — Не издавай, че съм ти показала докторите.
— Нито дума повече, Джена.
Тя замълча, прехапа устни, сетне рязко смъкна булото си. То падна на врата и й камбанките тихо дръпнаха. Косата и се разпиля по гърба и като тъмна сянка.