— Нищо конкретно. — Захвърли лъжицата, тъй като много го бавеше, и надигна паницата да пие направо от нея. Изгълта цялата порция на четири глътки. — Вие бяхте много добри с мен…
— Тъй, тъй, много добри! — доста възмутено го прекъсна тя.
— …и се надявам, че зад тази добрина не се крият непочтени мисли. Ако е така, сестро Кокина, не забравяй, че съм бърз. Аз от своя страна не винаги съм бил добър.
Тя не отвърна, само посегна да вземе празната паница, която Роланд и подаде. Пое я много внимателно, сякаш се боеше пръстите им да не се докоснат. Погледът и се плъзна към гърдите му, където висеше медальонът, отново скрит в пазвата на нощницата. Стрелеца не каза нищо повече — не искаше да отслаби въздействието на безмълвната заплаха, като припомни на сестрата, че я отправя невъоръжен човек, който виси полугол във въздуха, понеже гърбът му не може да понесе тежестта на собственото му тяло.
— Къде е сестра Джена?
— Оооо — вдигна вежди сестра Кокина. — Допада ни май. — Като чуем за нея, сърцето ни потръпва, а… — Тя енергично потупа червената роза на гърдите си.
— Ни най-малко — отвърна Роланд, — но тя беше добра. Съмнявам се, че би ме закачала с лъжица като някои други.
Усмивката на сестра Кокина помръкна. Стори му се едновременно ядосана и разтревожена.
— Да не си посмял да кажеш на Мери, ако случайно намине насам. Може да си изпатя.
— Мен какво ме интересува?
— Може да си го върна, като се погрижа малката Джена да си изпати. И без друго е трън в очите на Голямата сестра. Сестра Мери много се ядоса на приказките и за теб… а и никак не и харесва, че малката се завърна с Тъмните камбанки.
Сестра Кокина мигом затули уста — този често безсрамен орган, сякаш се усети, че се е разбъбрила твърде много.
Роланд много се заинтригува от думите й, но реши засега да не го показва, и спокойно отвърна:
— Аз ще си държа устата затворена, но и ти ще мълчиш пред Голямата сестра за Джена.
Кокина изпита видимо облекчение.
— Тъй да бъде. — После се наведе и доверително му пошушна: — Изпратена е в Дома за размисъл. Така наричаме една пещерка на хълма, където ни пращат на размисъл, когато Голямата сестра отсъди, че сме постъпили лошо. Джена ще седи там и ще размишлява над наглостта си, докато Мери не я освободи. Изведнъж млъкна, сетне рязко додаде: — Кой е този до теб? Знаеш ли?
Роланд се обърна и забеляза, че младежът е буден и слуша разговора им. Имаше тъмни очи като на Джена.
— Дали го познавам?! — повтори с надеждата, че докарва вярната нотка на презрение в гласа си. — Питаш ме дали познавам собствения си брат?!
— Ами, брат, той — тъй млад, ти — тъй стар. — От тъмнината изникна сестра Тамра, която се бе представила за двайсетгодишна девойка. Миг преди да застане край постелята на Роланд, изглеждаше като дърта вещица, отдавна загърбила осемдесетата… че и деветдесетата си годишнина. После лицето и се разми и мигом се превърна в пухкавичкото, румено лице на трийсетгодишна матрона. С изключение на очите. Роговиците жълтееха, кладенчетата сълзяха, но погледът и беше много зорък.
— Той е най-малкият, аз — най-големият — поясни Роланд. — Делят ни седмина други и двайсет години от живота на нашите родители.
— Колко трогателно! Е, щом ти е брат, несъмнено знаеш как се казва.
Младежът не го остави да сгреши и побърза да отговори:
— Та кой може да забрави просто име като Джон Норман. Голям ахмак ще да е, нали, Джими?
Кокина и Тамра се втренчиха в бледия младеж, очевидно ядосани… и надхитрени. Поне за момента.
— Дали сте му от гнусната ви супа — продължи малкият (на чийто медальон несъмнено пишеше Джон, Обичан от БОГ и семейството си). — Я да си вървите и да ни остави те да си побъбрим.
— Виж го ти! — нацупи се Кокина. — Голяма благодарност, няма що!
— Благодарен съм за всичко, което ми дават — отвърна Норман, приковавайки я с поглед, — но не и за онова, което ми вземат.
Тамра изпръхтя, врътна се и си тръгна толкова рязко, че полъхът от развените и поли стигна чак до Роланд. Кокина се забави още малко.
— Ти да си траеш, току-виж пък някой, който ти е по мил от мен, отърве кожата още утре заран наместо след седмица.
Без да дочака отговор, последва сестра Тамра.
Едва след като се скриха, Джон Норман се обърна към Роланд и приглушено попита: