— Брат ми. Мъртъв ли е?
Роланд кимна.
— Взех медальона, в случай че срещна някой от близките му. По право принадлежи на теб. Съжалявам.
— Благодаря ти саи. — Долната устна на Джон Норман затрепери, но младежът бързо се овладя. — Знаех си, че мутантите са го очистили, но тия брантии не искаха да ми — кажат със сигурност. Зелените изпотрепаха сума ти народ, останалите раниха.
— Може би и самите сестри не знаят със сигурност.
— Знаят, знаят. Хич не се и съмнявай. Мълчат си, но знаят много. Само Джена е различна. Нали за нея говореше дъртата вещица?
Роланд кимна:
— Да, и спомена нещо за Тъмните камбанки. Ще ми се да узная нещо повече.
— В Джена има нещо необикновено. Тя е като принцеса с благородническа титла по рождение, която никой не може да и отнеме… Не е като останалите сестри. Както си лежа си тук и се преструвам на заспал — струва ми се, че така е по-безопасно — понякога дочувам какво си говорят. Джена се е върнала наскоро и тези Тъмни камбанки имат по-особено значение… но все още Мери командва тук. Камбанките са само нещо като отличителен знак, като пръстените на едновремешните барони, които се предават от поколение на поколение. Тя ли е надянала медальона на Джими на врата ти?
— Тя.
— Каквото и да става, не го сваляй. — Лицето му придоби напрегнато, мрачно изражение. — Не знам дали заради златото или заради името Божие, но не смеят да припарят. Мисля, че това е единствената причина да съм все още тук. — Сниши глас и шепнешком додаде: — Те не са хора.
— Е, сигурно знаят някоя и друга магия, но…
— Не! — Момчето се вдигна на лакът, макар да му костваше огромно усилие. Настойчиво погледна Роланд и за яви: — Ти си мислиш, че са магьосници или вещици. Но те не са нито едното, нито другото. Изобщо не са хора!
— А какви са тогава?
— Де да ги знам какви са.
— Кой вятър те довя насам, Джон?
Джон Норман шепнешком разказа на Роланд какво му се бе случило. Той, брат му и четирима други младежи, ловки момчета с бързи коне, били наети да охраняват на дълъг път керван от седем фургона със стока — зърно, храна, сечива, пощенски пратки и четири годеници по поръчка — за затънтеното селище Техуас на триста километра западно от Елурия. Шестимата се редували да яздят най-отпред и най-отзад на дългата колана, а двамата братя се разделили в различни отряди, понеже заедно се биели като… е…
— Като братя — помогна му Роланд.
— Именно — с мъка се позасмя Джон Норман.
Джон яздел в крайния отряд, на около три километра зад последния фургон, когато мутантите нападнали Елурия из засада. Накрая попита:
— Колко фургона имаше в града?
— Само един. Преобърнат — отвърна Роланд.
— А трупове?
— Само един — на брат ти.
Джон Норман мрачно се ухили:
— Не са го взели заради медальона.
— Зелените ли?
— Не, сестричките. Мутантите не се страхуват ни от златото, ни от Господа. Но, виж, тия мръсници… — Взря се в мрака, който вече съвсем се бе сгъстил.
Роланд отново почувства слабост, но едва по-късно се досети, че сестричките слагат нещо в супата.
— А другите фургони, които не се преобърнаха? — попита.
— Мутантите са ги откарали заедно със стоката. Притрябвало им е на тях злато; на сестричките пък за какво им е стока. Сто на сто се хранят с нещо друго, не ща и да си помислям. Гнусна работа, ти казвам… като ония буболечки.
Джон и останалите от задния отряд препуснали в галоп към Елурия, но докато стигнат, битката била свършила. Градът бил осеян с трупове, но имало и много ранени. Поне две от годениците били още живи. Зелените подбрали оцелелите, които можели да ходят, и ги повели нанякъде. Джон Норман ясно си спомняше мутанта с бомбето и жената с червената жилетка.
Норман и останалите двама се хвърлили да се бият. Скоро видял, че другарят му е пронизан от стрела, но повече не помнел — някой го издебнал изотзад, халосал го с все сила и всичко потънало в мрак.
Роланд се зачуди дали нападателят е извикал: „Па-а!“, но не попита.
— Като се свестих, бях тук — завърши Норман. — Направи ми впечатление, че другите — повечето от тях — бяха покрити с проклетите гадини.
— Другите ли? — Роланд огледа празните легла. В сгъстяващия се мрак чаршафите проблесваха като бели островчета. — Колко бяха?
— Най-малко двайсет. Излекуваха се… гадините ги из лекуваха… и един по един взеха да изчезват. Заспиваш, а като се събудиш — погледаш, още едно празно легло. Един по един изчезнаха всичките, накрая останахме само аз и онзи човек. Норман го изгледа умислено и додаде: — А сега и ти.