Съдейки по приглушените им разговори обаче, те се насочиха право към него. Затвори очи, съсредоточавайки се върху медальона на гърдите си. „Не знам дали заради златото или заради името Божие, но не смеят да припарят“ — бе казал Джон Норман. Хубаво е човек да го знае, за да си го повтаря, докато ги чува как се приближават, шепнейки на странния си непознат език. Но в тъмното медальонът му се струваше твърде недостатъчен да го защити.
В далечината глухо отекна лаят на кучето с кръста.
Наобиколиха го и Роланд долови миризмата им. Излъчваха гнусна, противна воня на леш. Каква друга миризма да излъчват такива като тях?
— Какъв хубавец — замислено отбеляза сестра Мери.
— А носи такъв отвратителен сигул — сестра Тамра.
— Ще му го свалим! — сестра Луиз.
— И после ще го нацелуваме! — сестра Кокина.
— Ще има за всички! — възкликна сестра Микела толкова разпалено, че всички се засмяха.
Роланд откри, че все пак не е парализиран напълно. Една част на тялото му се бе разбудила от гласовете им и бе щръкнала нагоре. Една ръка пропълзя под нощницата му, докосна втвърдения му член, обви го с длан и го погали. Той примря от ужас, преструвайки се на заспал, и почти веднага почувства топлата влага по дрехите си. Ръката замря за миг, сетне палецът заразтърква омекващата плът. После го заряза и пропълзя по-нагоре. Най-сетне напипа влажното място на слабините му.
Почти недоловим кикот, като повей на вятъра.
Звън на камбанки.
Роланд отвори очи едва-едва и в пламъка на свещите огледа спаружените лица, които му се смееха — блеснали очи, повехнали страни, щръкнали зъби. На сестра Микела и сестра Луиз като че им бяха пораснали бради, но това, разбира се, не бяха косми, а кръвта на брадатия.
Мари крепеше нещо в свитата си длан. Поднесе я на всяка от сестрите, които си близнаха по малко.
Роланд затвори плътно очи и зачака сестричките да се махнат. Най-сетне си тръгнаха.
„Никога повече няма да заспя“ — рече си той и пет минути по-късно заспа.
V. Сестра Мери. Послание. Посещение от Ралф. Участта на Норман. Отново сестра Мери.
Когато Роланд се събуди, навън грееше ярко слънце, а коприненият покрив блестеше ослепително и леко се издуваше под нежния порив на вятъра. Докторчетата пееха доволно. Норман спеше дълбоко, извърнал глава толкова силно встрани, че брадясалата му страна се опираше чак в рамото му.
Двамата бяха сами в стаята. Леглото на брадатия малко по-нататък в отсамната редица беше празно, най-горният чаршаф беше изпънат, пухкавата възглавница — напъхана в чиста бяла калъфка. Сложната плетеница от ремъци, в която висеше болният, бе изчезнала.
Роланд си спомни как пламъците на свещите се сливаха и се извисяваха към тавана като струйка дим, осветявайки сестрите, скупчени край леглото на брадатия. Как се кикотеха. А проклетите им камбанки дрънчаха.
Сякаш в отговор на мислите му в отделението влезе сестра Мери, а зад нея като сянка се плъзгаше сестра Луиз. По-младата носеше табла и изглеждаше разтревожена. Старшата се беше нацупила — явно не беше в добро настроение.
„Да си кисел след такова пиршество? — недоумяваше Роланд. — Срамота, сестро!“
Тя застана до леглото му и сведе глава.
— Нямам за какво да ти благодаря, сай — заяви без предисловия.
— Молил ли съм те за благодарност? — отвърна, имайки чувството, че гласът му е прашасал като страниците на стара, отдавна неразгръщана книга.
Тя въобще не му обърна внимание.
— Заради теб една от нас, която беше само безочлива и дръзка и не я свърташе на едно място, е станала истинска бунтовница. Е, майка и беше същата и почина наскоро след като върна Джена на мястото й. Вдигни ръка, неблагодарни човече.
— Не мога. Не мога да помръдна.
— О, безумецо! Има една приказка; „не лъжи майка си в очите“. Отлично зная какво можеш и какво — не. Вдигни си ръката.
Роланд повдигна десницата си, като се постара да си даде вид, че му е много трудно. Вече се чувстваше достатъчно силен да се освободи от мрежата… и сетне какво? Още дълго нямаше да може да ходи, дори без „лекарството“… а сестра Луиз му носеше поредната порция супа. При вида и стомахът на Роланд закъркори.