„Виж под възглавницата си, Роланд… но не издавай пред никого, че съм била тук.“
След време Роланд отново отвори очи, едва ли не очаквайки да види красивото лице на Джена, надвесено над себе си. С черния кичур, изскочил изпод булото и като запетайка. Наоколо нямаше никого. Копринените драперии околовръст блестяха ослепително и макар да бе невъзможно да се разбере колко е часът, Роланд предположи, че е към обяд. Бяха изминали приблизително три часа, откакто погълна втората порция супа.
Джон Норман продължаваше да спи, от време на време носът му леко просвирваше.
Роланд понечи да вдигне ръка и да я пъхне под възглавницата. Тя отказа да се помръдне. Успя да размърда върховете на пръстите си, но това бе всичко. Зачака, мъчейки се да си възвърне търпението. Не беше лесно. Казаното от Норман не му излизаше от ума — след нападението оцелели двайсетина… най-малко. „Един по един изчезнаха всичките, накрая останахме само аз и онзи човек. А сега и ти.“
„Момичето не е идвало_ — обади се разумът му с тихия, изпълнен с тъга глас на Алан, един от старите му приятели, които отдавна не бяха сред живите. — Не би посмяло да дойде, особено като знае, че останалите го следят. Просто си сънувал.“_
Но надали е било само сън.
По някое време — примерно след час, съдейки по незабележимо изместващите се ярки ивици по тавана — Роланд опита повторно. Този път успя. Възглавницата беше пухкава и мека, старателно нагласена в плетеницата от ремъци, която придържаше врата му. Отначало не намери нищо, но като пъхна ръка по-надълбоко, напипа кораво снопче пръчици.
Поспря за миг да събере сили (всяко движение неимоверно много го затрудняваше, като да плуваше в лепило) и бръкна още по-навътре. Стори му се, че е изсъхнало букетче. Като че ли беше обвито с панделка.
Роланд се огледа, за да се увери, че все още е сам, а Норман продължава да спи, сетне измъкна находката си. Стискаше шест крехки зеленикави стъбълца папур с кафяви главици. Излъчваха странен аромат на хляб, който напомни на Стрелеца за детството му и за ранните набези до кухните на Голямата зала, когато двамата с Кътбърт все гледаха да изпросят от готвачите по някое лакомство. Папурите бяха вързани с широка бяла копринена кордела и миришеха на препечен хляб. Отдолу бе пъхнато късче плат. И то бе копринено, както всичко останало на това проклето място.
Роланд задиша учестено, по челото му избиха капки пот. Поне никои не идваше — и слава Богу. Извади парцалчето и го разгъна. Съдържаше следното изписано с въглен послание, което доста бе поизмъчило автора:
И това бе всичко, но Роланд като че ли не се нуждаеше от по-нататъшни обяснения. Нито пък имаше избор — ако останеше тук, непременно щеше да умре. Достатъчно е да свалят медальона от врата му, а на сестра Мери не и липсва хитрост, неминуемо ще измисли нещо.
Веднага отхапа от едното стръкче. На вкус не се различаваше от препечения хляб, който изкрънкваха от кухните на двореца като деца, но като преглъщаше, му загорча, после стомахът му пламна. Почти веднага пулсът му се ускори. Мускулите му трепнаха, но не като след здрав, освежителен сън; отначало леко заиграха, сетне запулсираха по-силно, сякаш оплетени на възли под кожата му. Усещането бързо премина и пулсът му се нормализира, преди Норман да се събуди след около час по-късно, но вече знаеше защо Джена го предупреждаваше да взема само по една хапка на час — това чудо беше много силно.
Отново напъха снопчето под възглавницата си, като внимателно изтръска шушулките, попадали по чаршафа. Сетне размаза с палец няколкото с мъка изписани думи върху плата. Като привърши, върху парцалчето останаха само безсмислени саждени петна. Напъха и него под възглавницата.
Когато Норман се събуди, той набързо го разпита за родния му град Дилейн, известен още с шеговитите прозвища „Бърлогата на дракона“ и „Раят на лъжците“. Поверието гласеше, че оттам тръгвали всички небивалици. Момчето помоли Роланд, ако се измъкне, да занесе двата медальона на родителите им и да им разкаже какво се е случило с Джеймс и Джон, синове на Джес.
— Сам ще го направиш — отвърна той.
— Не. — Норман понечи да вдигне ръка, може би да се почеше по носа, но силите не му стигнаха дори за това. Дланта му се издигна на една педя от леглото и глухо тупна върху завивката. — Не ми се вярва. Жалко, че трябваше да се срещнем на това място, но… ми допадаш.