„Тук има нещо много гнило — рече си Стрелецът. — Бъди нащрек, Роланд, това място излъчва червеникава воня.“
Преведе Топси през градската порта, обкичена с изсъхнали цветя, и закрачи по главната улица. На верандата пред продавницата, където би трябвало да седят старците и да коментират посевите, политиката и безразсъдството на младежта, бяха наредени няколко празни люлеещи се стола. Под единия се въргаляше опушена царевична лула, сякаш изпусната от невнимателна (и отдавна несъществуваща) ръка. Коневръзът пред „Вьртоглавото прасе“ също беше празен, а прозорците на самата кръчма — тъмни. Едното крило на летящата врата беше изтръгнато и стоеше подпряно на стената; другото беше провиснало, а избледнелите му дървени пречки, някога зелени, бяха напръскани с кафеникави петна, които можеха да минат за боя, но не бяха.
Фасадата на градската стоеше непокътната като лицето на повяхнала жена, която използва скъпи мазила, но просторният обор, който стърчеше отзад, се беше превърнал в овъглено скеле. Стрелецът предположи, че пожарът е избухнал в дъждовен ден, иначе целият град щеше да пламне — вълнуващо зрелище за всички пътници, които се случат насам в този ден.
Църквата се падаше вдясно, горе-долу по средата на главната улица, която извеждаше на градския площад. От двете и страни на постройката бяха засадени широки цветни лехи, които я разделяха от градската заседателна палата и сбутаната къщурка на пастора и семейството му (ако конкретната секта позволява на шаманите си да се женят и да имат деца, разбира се; останалите секти, очевидно управлявани от умопобъркани, изискваха поне привидно целомъдрие). Макар и увехнали от жегата, цветята не бяха съвсем изсъхнали. Следователно събитията, изпразнили градчето, не ще да са се разиграли много отдавна. Да речем преди седмица. Като се има предвид горещината, най — много две.
Топси отново кихна — Апчхи! — и морно провеси муцуна.
Стрелеца най-сетне забеляза откъде идва дрънченето. Над църковната врата, точно над кръста, беше окачена тънка връв. На нея висяха поне две дузини камбанки. Беше тихо, но те непрестанно се поклащаха… задуха ли истински вятър, сигурно ще задрънчат доста по-пронизително, като шумна разпра между махленски клюкарки.
— Ехо! — извика Роланд и се взря в сградата оттатък улицата, от чиято фирма ставаше ясно, че това е странноприемница „Добра нощувка“. — Здравейте, граждани!
Отвърнаха му единствено звънът на камбанките, примесен с мелодичното жужене на насекомите, и необяснимото кънтене. Наоколо цареше гробна тишина, нищо не помръдваше… но тук все пак имаше хора. Или нещо друго. Някой го наблюдаваше. Косъмчетата по врата му настръхнаха.
Роланд поведе Топси към центъра на града, вдигайки облаци прах на всяка крачка. На четирийсетина крачки по-нататък спря пред ниска постройка, лаконично обозначена: „БЛЮСТИТЕЛ“. Канцеларията на шерифа (ако в този затънтен край въобще имаше такъв) поразително приличаше на църквата; дървените греди непосредствено над каменната основа бяха покрити с тъмни петна в доста отблъскващ оттенък на кафявото.
Камбанките зад гърба му се раздвижиха и сякаш прошепнаха нещо.
Роланд остави коня насред улицата и се изкачи по стъпалата. Долавяше много отчетливо дрънченето, прежурящите лъчи на слънцето и потта, която се стичаше по лицето му. Вратата беше затворена, но не и заключена. Като я отвори, инстинктивно се отдръпна и понечи да вдигне ръка да се предпази от горещината, която го лъхна като безмълвна въздишка. Ако всички сгради бяха толкова напечени, скоро конюшнята няма да е единственото пожарище. А ако не завали дъжд да потуши пламъците (тъй като доброволната пожарна команда вече със сигурност не съществуваше), градът скоро щеше да се заличи от лицето на земята.
Пристъпи вътре, мъчейки се да поема спарения въздух на съвсем малки глътки. Още от прага долови бръмченето на мухите.
Блюстителят на закона разполагаше с една-единствена, но доста просторна килия, в момента празна, чиято желязна решетка зееше. Под нара, изпръскан със същото засъхнало кафеникаво вещество, с което беше белязано и „Търчащо прасе“, се търкаляха кални кожени обувки, едната беше разпрана. Мухите се бяха скупчили именно тук — пълзяха по кафявото петно и смучеха от него.
На писалището беше поставена книга с червена кожена подвързия. Роланд я обърна към себе си — релефните златни букви гласяха: