До сянката му в пенестата вода изплува друг силует. Роланд се мъчи да се обърне и да види човека. Не може — застинал е на място. Една зелена ръка се впива в рамото му и грубо го завърта. Озова се лице в лице с Ралф. Бомбето му е килнато назад, на врата му виси окървавеният медальон на Джон Норман.
— Па-а! — крещи Ралф и устните му се разпъват в ужилена беззъба гримаса. Вдига огромен револвер с изтъркани ръкохватки от сандалово дърво. Отмества петлето…
…Роланд рязко се събуди, разтреперан от глава до пети и плувнал в ледена пот. Погледна към леглото вляво. Беше празно, чаршафът беше спретнато изпънат, възглавницата — напъхана в снежнобяла калъфка. От Джон Норман нямаше и следа. Леглото изглеждаше така, сякаш от години никой не е лежал в него.
Роланд беше останал сам. Боговете да са му на помощ, той бе последният пациент на сестричките от Елурия — тези прелестни, търпеливи милосърдни сестри. Последното живо същество в това кошмарно място, последният с топла кръв във вените си.
Увиснал във въздуха Роланд, сграбчи златния медальон и погледна към дългата редица празни легла оттатък пътеката. След малко извади стрък папур изпод възглавницата и отхапа едно парченце.
Когато Мери се появи със супата петнайсет минути по-късно, той пое паницата, преструвайки се на по-слаб, отколкото се чувстваше. Този път вместо супа му бяха направили каша… но основната съставка несъмнено беше същата.
— Колко добре изглеждаш тази сутрин, саи — отбеляза Голямата сестра. Тя самата изглеждаше добре — лицето и не се размиваше и с нищо не издаваше, че зад него се крие грохнал вампир. Беше вечеряла обилно, храната и беше дала нови сили. При тази мисъл стомахът на Роланд се сви. — Съвсем скоро ще си на крак, гарантирам ти.
— Глупости — кисело промърмори той. — Изправи ме на крака и само след миг ще трябва да ме събираш по пода. Вече се питам дали не слагате нещо в тази храна.
Тя доволно се засмя.
— Ах, тез момчета! Все търсят да оправдаят слабостта си с женски интриги. Как ви е страх от нас, дълбоко в момчешките си сърчица направо умирате от ужас!
— Къде е брат ми? Сънувах, че нощес около леглото му падна голяма суетня, а сега е празно.
Усмивката и угасна. Погледът и блесна.
— Пламна в треска. Получи пристъп и го отнесохме в Дома за размисъл, където открай време изолираме заразно болните под карантина.
„В гроба сте го отнесли — мислено я поправи Роланд. — Току-виж той също е Дом за размисъл, но така или иначе, точно ти, саи, надали знаеш това.“
— Знам, че не си брат на онуй момче — каза Мери, докато го наблюдаваше как се храни.
Роланд вече чувстваше как билката в храната отново изпива силите му.
— Независимо дали носиш сигул или не, не си му брат. Защо лъжеш? Грехота е пред Бога.
— Отде ти хрумна подобно нещо, саи? — попита я Роланд, тъй като му стана любопитно дали ще отвори дума за револверите.
— Голямата сестра не се лъже толкоз лесно. Защо не се изповядаш, Джими? Изповедта, казват, е полезна за душата.
— Прати ми Джена да си поговорим и може би ще ти кажа много неща.
Тясната като костица усмивка на сестра Мери се стопи като тебеширена линия в дъжда.
— Защо ти е да приказваш с такива като нея?
— Защото е хубавица за разлика от някои.
Устните и се опънаха назад и оголиха неестествено големите и зъби.
— Няма да я видиш повече, глупако. Подпали душата и ти, но няма да допусна повече подобно нещо.
Извърна се да си върви. Продължавайки да се преструва на немощен, Роланд протегна паницата, надявайки се, че не преиграва (не го биваше много да се преструва):
— Не искаш ли да си вземеш паницата?
— Ако питаш мен, можеш да си я нахлупиш на главата като нощна шапчица. Или да си я завреш в задника. Като свърша с теб, глупако, ще проговориш не, ами ще проговориш, и аз ще ти заповядвам да млъкнеш, а ти ще продължаваш да говориш и сам ще ме молиш да говориш още!