От платнището на шатрата ги деляха три двойки легла… едва сега забеляза, че лечебницата всъщност е схлупена шатра, а не просторен павилион. Копринените стени и тавани бяха оръфани брезентови платнища, достатъчно протрити да пропускат лъчите на Целуващата луна в трета четвърт. Самите легла не бяха никакви легла, а две редици нарове.
На излизане се обърна назад — на пода, където допреди малко стоеше сестра Кокина, бе останала само една гърчеща се черна гърбица. При вида и Роланд бе осенен от изключително неприятна мисъл.
— Забравих медальона на Джон Норман. — В душата му като ураган се изви мъчително терзание, почти равняващо се на мъката по починал близък.
Джена бръкна в джоба на джинсите си и извади златното украшение. То проблесна на лунната светлина.
— Аз го прибрах.
Не знаеше кое го изпълни с по-голяма радост — самият медальон или фактът, че лежи в дланта й. Това означаваше, че не е като останалите.
Сякаш да разсее това впечатление, преди да му е повярвал напълно, тя го подкани:
— Вземи го, Роланд… не мога да го държа повече.
Докато го поемаше, забеляза непогрешимите отпечатъци от изгорено по пръстите й.
Хвана дланта и й целуна поред всички белези.
— Благодаря ти, саи. — Беше готова да се разплаче. — Благодаря ти, скъпи. За тези прекрасни целувки си струва човек да изтърпи какво ли не. А сега…
Погледът и се насочи нанякъде и Роланд го проследи, По каменистата пътека насреща им се приближаваха няколко светлинки, които неспокойно мърдаха нагоре-надолу.
Отвъд се виждаше сградата, където живееха сестричките — не метох, а разрушена хасиенда, на вид поне отпреди хиляда години. Светлинките бяха три; като наближиха още малко, Роланд забеляза че и сестрите са само три. Мери не беше с тях.
Приготви револверите за стрелба.
— Оооо, той бил стрелец! — Луиз.
— Страховит човек! — Микела.
— Намерил е и любимата, и револверите си! — Тамра.
— Продажната си уличница! — Луиз.
Злобен смях. Но не се страхуваха… във всеки случай не и от неговите револвери.
— Прибери ги — нареди Джена и докато извърне поглед, вече бяха в кобурите.
Междувременно другите се бяха доближили.
— Ооо, я вижте, тя плаче! — Тамра.
— Захвърлила е бялата дреха! — Микела. — Сигурно плаче за нарушения обет.
— Защо ридаеш, сестро? — Луиз.
— Той целуна изгорените ми пръсти — каза Джена. — Никой никога не ме е целувал. Така ми се доплака.
— Ооооо! — Колко трога-ателно!
— Още малко ще напъха и малкото си нещо в нея! Още по-трогаателно!
Джена слушаше подигравките им без капка гняв. Като млъкнаха, заяви:
— Тръгвам с него. Дръпнете се.
Те я зяпнаха потресени, престореният им смях замря на устните им.
— Не! — прошепна Луиз. — Да не си полудяла? Знаеш какво ще се случи!
— Не зная, нито пък ти знаеш. Но ми е все едно.
Поизвърна се и протегна ръка към входа на овехтялата болнична шатра. На лунната светлина изглеждаше маслиненосивкава, а над входа беше изрисуван избелял червен кръст. Роланд се питаше колко ли градове са обиколили сестричките с тази шатра, отвън съвсем малка и проста, а отвътре — просторна и величествена, вечно потънала в сумрак. Колко ли градове са обиколили и колко ли години са изминали оттогава.
През отвора като лъскав черен език изпъплиха докторчетата. Вече не пееха. Мълчанието им бе зловещо.
— Отдръпнете се, или ще ги изпратя върху вас.
— Да не си посмяла! — с ужасен шепот възкликна сестра Микела.
— О! Вече ги изпратих на сестра Кокина. Тя стана част от лека им.
Трите така зяпнаха, сякаш леден вятър се изви в изсъхнала гора. Не че толкова се бяха загрижили за собствената си безценна кожа. Стореното от Джена далеч надминаваше всичките им представи.
— Бъди проклета тогава! — каза сестра Тамра.
— Кой говори за проклятие! Сторете път.
Те се отдръпнаха. Докато двамата бегълци ги подминаваха, уплашено се отдръпнаха от Роланд… но Джена като че ли ги плашеше повече.
— Проклета ли? — въпросително повтори той, като за обиколиха хасиендата и излязоха на пътеката. Целуващата луна къпеше в блясък полусрутената купчина камъни. Бледите и лъчи осветяваха малка черна дупка в склона. Сигурно това бе така нареченият Дом за размисъл. — Какво искаха да кажат с това „бъди проклета“?