— Няма значение. Вече няма от какво да се страхуваме, остана само сестра Мери. Никак не ми харесва това, че още не сме я срещнали.
Тя понечи да ускори ход, но Роланд я сграбчи за ръката и я извърна към себе си. Песента на докторчетата отново отекваше едва доловимо в мрака — напускаха метоха на сестричките и Елурия, ако чувството му за ориентация още работеше. По-точно останките от Елурия.
— Кажи ми какво искаха да кажат.
— Може би нищо. Не ме питай, Роланд… каква полза? Вече е късно, мостът е запален. Не мога да се върна дори да искам. — Тя сведе поглед, прехапа устни, а когато след малко изправи глава, Роланд отново видя в очите и сълзи.
— Споделяла съм трапезата им. Имало е моменти, когато не съм можела да се въздържа, както ти не можеше да се въздържиш да пиеш гнусната им супа, макар да знаеше какво има в нея.
Роланд си спомни думите на Джон Норман „Човек трябва да яде“ и кимна.
— Ала за нищо на света не искам да продължавам по този път. Ако наистина съм обречена на гибел, сама ще избера каква да бъде тя, не те. Майка ми ми мислеше доброто, като ме върна при тях, но сгреши. — Тя вдигна смутените си, изплашени очи… но издържа погледа на Стрелеца. — Ще тръгна с теб по твоя път, Роланд от Гилеад. Ще вървя с теб, докато мога или докато ме прогониш.
— На драго сърце те приемам за своя спътница…
„И да тръгнеш с мен ще бъде истинска благословия“ — искаше да довърши, но не успя, прекъснат от нечий глас, който се обади от мрачните лунни сенки в подножието на хълма, където пътеката най-сетне извиваше нагоре и излизаше от скалистата, безплодна падина, където сестричките забъркваха злокобните си магии.
— Мъчна задача е да осуетиш очарователното бягство на двама влюбени, но нямам друг избор.
От сенките изникна сестра Мери. Разкошната и бяла одежда с алената роза се бе превърнала в онова, което бе всъщност — саван на мъртвец. В мръсните му дипли бе загърнато съсухрено, сбръчкано лице с втренчени черни очи. Приличаха на загнили фурми. Ухилената гримаса разкриваше четири остри резеца.
На гладко изпъната кожа на челото и подрънкваха звънчета… добре поне че не бяха Тъмните камбанки. Това бе единствената им утеха.
— Отдръпни се — каза Джена. — Или ще изпратя кан там върху теб.
— Не — отвърна сестра Мери и пристъпи по-близо. — Няма. Няма да посмеят да се отдалечат толкова от останалите. Тръскай глава и дрънчи с проклетите си звънчета, докато им изпопадат езичетата, но нищо няма да се случи.
Джена яростно заклати глава. Тъмните камбанки нададоха пронизителен зов, но им липсваше онзи остър, почти хипнотичен тембър, който се врязваше в съзнанието на Роланд като шип. Докторчетата — които Джена нарече „кан там“ — не дойдоха.
Разтягайки устни в още по-широка гримаса (Роланд подозираше, че и самата Мери не е била много сигурна в изхода на експеримента), жената-труп плавно се приближи към тях, сякаш се носеше над земята. Погледът и се насочи към Роланд.
— Махни това нещо.
Сведе поглед и забеляза, че стиска револвер. Не помнеше да го е вадил.
— Освен ако не е благословено или осветено със свещената течност на някоя секта — кръв, вода или мъжко семе — оръжието ти е безсилно над мен, стрелецо. Аз съм повече сянка, отколкото тяло… но по нищо не ти отстъпвам.
И все пак бе сигурна, че ще направи опит да стреля — прочете го в очите й. „Ти нямаш друго освен тези пищови — казваха те. — Без тях, си напълно безпомощен, както когато висеше в нашите мрежи в копринения павилион, който изтъкахме за теб от сънища, и очакваше часа на нашия пир.“
Вместо да стреля, Роланд пъхна револвера в кобура и се хвърли върху нея с протегнати ръце. Изненадана сестра Мери нададе писък — съвсем кратък, защото пръстите на Роланд мигновено се впиха в гърлото и й сподавиха звука.
Плътта и бе непоносимо гнусна — не стига, че бе жива, но и някак подвижна, сякаш се опитваше да се изплъзне изпод дланите му. Напомняше течност, която се лее, и допирът до нея бе ужасяващ. Но той стискаше все по-силно, твърдо решен да отнеме живота й.
В миг проблесна синя мълния (по-късно, като си припомняше случилото се, си каза, че е блеснала не във въздуха, а в съзнанието му — сякаш предизвикана от мигновено, но силно мозъчно разстройство) и ръцете му отхвръкнаха настрана. В сивкавата и плът се очертаха дълбоки бразди — отпечатъци от пръстите му. Той отхвръкна назад, строполи се възнак върху купчината камъни и се изхлузи на земята, като си удари главата и пред погледа му блесна втора, по-слаба мълния.