То обаче нададе недоволно ръмжене, в което нямаше нищо религиозно, както и във воднистите му очи. Трепкащата му бърна се повдигна в злобна гримаса и оголи грамадните му зъби.
— Омитай се — рече му Роланд, — докато не е станало късно.
Кучето заотстъпва, докато опря задница в разръфания ботуш. Проследи пристъпващия насреща му мъж със страх, но очевидно възнамеряваше да брани плячката си. Револверът на Роланд не му направи никакво впечатление. И нищо чудно — сигурно никога не бе виждало подобно нещо, надали го възприемаше като нещо повече от сопа, която може да бъде хвърлена само веднъж.
— Дим да те няма — продължаваше Роланд, но псето не помръдваше.
Трябваше да го застреля — и без друго няма смисъл да живее, а и кой има полза от куче, вкусило човешка плът — но някак не му се искаше. Струваше му се, че ако убие единственото живо същество в този град (с изключение на пеещите насекоми, разбира се), ще си изпроси белята.
Стреля в прахта до здравата лапа на животното — изстрелът изтрещя оглушително в горещия ден и за миг заглуши жуженето на насекомите. Кучето, изглежда, все пак можеше да тича, макар и с такова мъчително кандилкане, че му дожаля да го гледа… и дори се понатъжи. Спря едва в отсрещния край на площада до преобърнат фургон (който като че ли също бе изпръскан със засъхнала кръв) и се обърна. Нададе отчаян вой, от който Роланд съвсем настръхна. После се обърна, заобиколи фургона, промъкна се между сергиите и закуцука по уличката, която явно извеждаше от града.
Без да изпуска поводите на умиращия кон, Роланд прекоси площада и надникна в дървената поилка.
Собственикът на крака в оръфания ботуш се оказа не мъж, а юноша, по чието лице едва бе набола брада — личеше, че е щяла да израсте доста буйна, макар лицето му да бе подпухнало, тъй като киснеше неизвестно откога в една педя вода под лъчите на лятното слънце.
Очите му — вече помътени млечнобели сфери, сляпо се взираха в Стрелеца като очите на статуя. Косата му изглеждаше побеляла като на старец, но и това се беше получило от водата — най-вероятно е бил рус. Беше облечен с каубойски дрехи, макар че надали имаше повече от петнайсет-шестнайсет години. Златният медальон на врата му мътно проблясваше през топлата вода, която под горещите слънчеви лъчи бавно започваше да се превръща в супа от човешка кожа.
Воден от някакъв вътрешен подтик, Роланд бръкна в поилката, макар никак да не му се искаше. Сграбчи медальона и го дръпна. Верижката се скъса, той извади златния предмет и от дланта му покапа вода.
Предполагаше, че е сигулът на онзи човек Исус — кръст или разпятие, както го наричаха — но на верижката висеше малък триъгълник. Изглежда, бе изкован от чисто злато и гравиран със следния надпис:
Роланд, който бръкна в мръсната вода едва ли не с крайна погнуса (на млади години за нищо на света не можеше да се накара да извърши подобно нещо), се зарадва, че е извадил медальона. Може никога да не срещне близките на това момче, но познаваше „ка“ достатъчно добре, за да храни подобни предположения. Във всеки случай така трябваше постъпи. Вероятно трябваше да погребе младежа както подобава… ако, разбира се, съумееше да извади тялото, без то да се разпадне в дрехите.
Роланд тъкмо размишляваше как да постъпи и дали ситуацията го задължава с нещо въпреки нарастващото му желание час по-скоро да се маха оттук, когато Топси най-сетне се строполи мъртъв на земята.
Седлото изскърца и дорестото конче нададе последен мъчителен стон. Роланд се извърна и видя насреща му да се задават осем същества, строени в редица като банда хулигани, които се канят да сплашат някое момиче или да вдигнат дребния дивеч в гъсталака. Имаха восъчнозелена кожа. На тъмно сигурно светеха като привидения. Полът им трудно можеше да се определи, което надали имаше значение за тях или за когото и да било. Бяха бавни мутанти и пристъпяха насреща му мудно и зловещо като трупове, съживени чрез силата на мистериозна магия.
Прахолякът заглушаваше стъпките им като килим. Кучето го нямаше да го предупреди и ако Топси не му бе направил тази услуга да издъхне в подходящия момент, зелените можеха да се промъкнат и да го нападнат в гръб, без въобще да ги забележи. Нямаха револвери — бяха въоръжени само с тояги. Повечето носеха крака на маси и столове, но забеляза и едно приспособление, което изглеждаше специално пригодено за бой и явно беше задигнато отнякъде — цялото беше набучено с ръждиви пирони, сигурно е принадлежало на бияча от „Въртоглавото прасе“.