Сестрите

Джеймс Джойс Сестрите

Тоя път за него нямаше никаква надежда: това беше третият удар. Вечер след вечер бях минавал край къщата — беше през ваканцията — и се бях вглеждал в осветения квадрат на прозореца: и вечер след вечер го бях виждал да свети с все същата слаба и равна светлина. Ако е умрял, мислех си, щях да видя отражението на свещи върху платнената завеса на прозореца, понеже знаех, че до главата на мъртвеца трябва да бъдат поставени две свещи. Той често ми казваше: Скоро ще си отида от тоя свят, но аз смятах, че говори празни приказки. Сега знаех, че е било истина. Всяка вечер, като се взирах нагоре в прозореца, аз тихичко произнасях думата парализа. Тя винаги бе звучала някак странно в ушите ми, също като думата гном в Евклидовата геометрия и думата симония в катехизиса.1 Но сега тя ми звучеше като името на някакво зло и греховно същество. То ме изпълваше с ужас, но все пак аз копнеех да се приближа до него и да хвърля поглед върху смъртоносното му дело.

Дядо Котър седеше край огнището и пушеше, когато слязох долу за вечеря. Докато леля сипваше овесената каша в чинията ми, той подхвана, но тъй, сякаш се връщаше към нещо вече казано:

— Не, не бих казал, че беше съвсем… но имаше нещо странно… имаше нещо чудато в него. Ще ви кажа какво мисля…

Той започна да пуфка с лулата, без съмнение подреждаше мислите в главата си. Досаден стар глупак! Отначало ни се беше сторил доста занимателен, понеже говореше за първак, казани и змиевици; но на мен скоро ми омръзна с безкрайните си приказки за спиртоварната.

— Имам си моя теория — подзе той. — Струва ми се, че тук имаме един от ония… особени случаи… Но е трудно да се каже…

Той пак запуфка с лулата, без да ни изложи своята теория. Вуйчо видя, че съм се вторачил, и ми рече:

— Тъжна новина, отиде си старият ти приятел.

— Кой? — попитах.

— Отец Флин.

— Умрял ли е?

— Господин Котър току-що ни уведоми. Минал покрай къщата.

Знаех, че ме наблюдават, и затова продължих да ям, сякаш вестта не ме засяга. Вуйчо взе да обяснява на дядо Котър:

— Големи приятели бяха с нашия малчуган, а и старецът го научи на доста неща. Хората разправят, че мечтаел да го види изучен.

— Бог да го прости! — набожно рече леля.

Дядо Котър се вгледа продължително в мен. Имах чувството, че ме проучва с малките си черни и лъскави очи, но не исках да задоволя любопитството му и не вдигнах поглед от чинията си. Той пак се залови с лулата си и накрая просташки се изплю в камината.

— Не бих искал някое от моите деца — подзе той — да има много вземане-даване с такъв човек.

— Какво искате да кажете, господин Котър? — запита леля.

— Искам да кажа — отвърна дядо Котър, — че това е лошо за децата. Ето какво мисля аз: момчетата трябва да търчат и играят със своите връстници, а не… Прав ли съм, Джак?

— И аз имам същия принцип — отвърна вуйчо. — Нека научи сам и гарда, и крошето. Открай време разправям това на ей тоя розенкройцер2: развивай си физиката! Докато бях малък, не минаваше заран да не взема студен душ, зиме и лете. Тъкмо това ме държи здрав и прав сега. И образованието е важно, но то си е отделно… Може би господин Котър ще си вземе от овнешкото бутче — обърна се той към леля.

— Не, не, няма нужда — каза дядо Котър.

Леля донесе блюдото от бюфета и го постави на масата.

— Но защо мислите, че не е хубаво за децата, господин Котър? — запита тя.

— Лошо е, защото децата са много впечатлителни — започна дядо Котър. — Като гледат такива работи, нали разбирате, децата се влияят…

Напълних устата си с каша от страх да не издам яда си. Дърт досадник, изкуфяло пиянде!

Тази нощ заспах късно. Макар че ме бе яд на дядо Котър, задето ме бе нарекъл дете, аз си блъсках главата да разбера смисъла на недомлъвките му. Струваше ми се, че в тъмнината на стаята отново виждах подпухналото сиво лице на паралитика. Завих се презглава с одеялото и се опитах да мисля за Коледа. Но сивото лице неотлъчно ме преследваше. Шептеше ми и аз разбрах, че иска да ми изповяда нещо. Чувствах как душата ми потъва в някакъв приятен и порочен мир; но то ме чакаше и там. Започна да ми се изповядва шепнешком и аз се чудех защо непрестанно ми се усмихва и защо устните му са тъй олигавени. Но тогава си спомних, че той се бе поминал от парализа, и почувствах, че и аз на свой ред леко се усмихвам, сякаш опрощавах неговата симония.

На другата заран след закуска тръгнах надолу да хвърля поглед върху малката къща на улица „Великобритания“. Тя представляваше невзрачно магазинче с мъглявото име „Галантерия“. Тия галантерийни стоки се състояха предимно от детски ботинки и чадъри; обикновено на прозореца висеше табелка с надпис: Сменям плат на чадъри. Сега не се виждаше никаква табелка, понеже кепенците бяха спуснати. Фльонга от черен креп бе привързана с ширит към чукчето на вратата. Две бедни жени и раздавачът на телеграми тъкмо четяха картичката, забодена на черния креп. И аз се приближих и зачетох:

1

Гномон е оная част от успоредника, която остава, след като от него бъде изрязан подобен успоредник. Симония е търговията с църковни длъжности, широко прилагана от папите през средните векове за получаване на доходи. Според католическия катехизис симонията е грях срещу Първата заповед, наречен по името на Симон Влъхва, който се опитал с пари да купи духовната власт на апостолите (Деян. 8). Симон Влъхва се смята за първия еретик или „бащата на еретиците“. В творчеството на Джойс симонията е ключова метафора, която далеч надхвърля теологичното съдържание на термина. Тя е знак на духовното състояние на Дъблин, наречен от писателя „поразен от парализа“; няколко негови герои носят многозначителното име Саймън (Симон).

2

Розенкройцер букв. означава член на религиозната секта, основана от Кристиян Розенкройц, който според легендите бил посветен в тайните на източната магия. По времето на Джойс името става нарицателно за мечтателно и мистично настроен човек във връзка с модните в края на века увлечения по окултизма и теософията.