Гиайа погледна Бенин, който сви рамене, сякаш отговаряше с „Нали ви казах?“
— Наведете главата си, лорд Воркосиган — твърдо нареди Гиайа. — Такива като вас могат да постъпят и по този начин.
Дали Райън беше в един от тези мехури? Майлс погледна техните отражения в лъснатите си до блясък ботуши, докато Гиайа прехвърляше лентата през главата му. После отстъпи половин крачка назад, опита се, но не успя да се сдържи да не докосне студения метал. Не отдаде чест.
— Аз… отказвам тази чест, сър.
— Не, не я отказвате — каза Гиайа с тон на добре осведомен човек. — Моите най-добри наблюдатели ме осведомиха, че имате страст към признанието. Това е…
„Слабост, която може да се използва…“
— …напълно разбираемо качество, което много ми напомня нашите собствени гем.
Е, поне беше по-добре, отколкото сравнението с другите полуроднини на хоут — ба. Те не бяха дворцови евнуси, каквито изглеждаха, а по-скоро един вид много ценни проекти — мъртвият ба Лура сигурно беше по-добър от полуроднина на самия Гиайа, доколкото знаеше Майлс. Шестдесет и осем процента общ хромозомен материал. Повече от достатъчно. Майлс реши, че отсега нататък ще трябва да се отнася с повече уважение, да не говорим за предпазливост, към мълчаливите ба. Те бяха от едно и също тесто — слугите и господарите. Нищо чудно, че императорът беше погледнал на убийството на Лура толкова сериозно.
— Като става дума за признание, сър, това едва ли е нещо, което ще мога да покажа у дома. Много по-вероятно е да го скрия на дъното на най-дълбокото чекмедже, което намеря.
— Добре — спокойно каза Флечър Гиайа. — Стига да оставите там и всички свързани с него спомени.
А, значи това било. Подкуп срещу мълчание.
— През изминалите две седмици се случиха много малко неща, за които бих си спомнял с удоволствие, сър.
— Спомняйте си каквото желаете, стига да не го излагате публично.
— Никаква публичност. Но аз съм длъжен да изготвя доклад.
— Вашите засекретени военни доклади не ме интересуват.
— Аз… — Той погледна към мехура на Райън. — Съгласен съм.
Клепачите на Гиайа се спуснаха в знак, че е доволен. Майлс се чувстваше странно. Какво беше това? Награда за онова, което беше направил, или за онова, което нямаше да направи?
Като се замислеше за това… можеха ли самите бараярци да си помислят, че е направил някакъв пазарлък? Едва сега във все още замъгления му от съня мозък започна да се избистря истинската причина, поради която беше задържан без външни свидетели по време на онзи разговор с императора. „Разбира се, че не биха си помислили, че Гиайа е в състояние да ме подкупи за двадесет минути. Или греша?“
— Ще ме придружите — продължи Гиайа — от лявата ми страна.
Той се изправи, подпомаган от ба, който повдигна края на робата му.
Майлс погледна отчаяно към реещите са мехури. Последният му шанс…
— Мога ли да говоря още веднъж с вас, хоут Райън? — обърна се той към всички тях.
Гиайа погледна през рамо и направи великодушен жест, въпреки че продължи да се движи с бавна стъпка. Два от мехурите останаха, третата го последва. Бенин стоеше на пост точно пред отворената врата. Не беше точно среща насаме. Нямаше значение. И без това имаше съвсем малко неща, които Майлс искаше да каже на глас.
Майлс погледна несигурно блестящите сфери. Едната изчезна и се появи Райън такава, каквато я беше видял за първи път — бяла роба, скрита от водопада на блестяща черна коса. Гледката все още го зашеметяваше.
Тя се придвижи по-близо до него, вдигна изящната си ръка и го докосна по лявата буза. За първи път се докосваха. Но ако го беше попитала дали боли, сигурно щеше да я ухапе.
Райън обаче не беше глупачка.
— Взех твърде много от вас — тихо каза тя, — без да дам нищо в замяна.
— Това не е ли типичният за хоут начин? — горчиво отбеляза Майлс.
— Това е единственият начин, който ми е познат.
„Дилемата на затворника…“
Тя извади от ръкава си една черна блестяща намотка, приличаща на гривна. Малко кълбо копринена коса, толкова дълга, че изглеждаше безкрайна.
— Ето. Това е единственото нещо, което успях да измисля.
„Защото това е единственото, с което действително разполагате, милейди. Всичко останало е дар от вашето съзвездие, или от Звездните ясли, от хоут или от вашия император. Живеете в пролуките на един свят, по-богат от най-смелите мечти за богатство, и… не разполагате с нищо. Дори със собствените си хромозоми.“
Майлс взе намотката. Беше студена и гладка.
— Какво символизира това? За вас?
— Аз… наистина не зная — призна тя.
„Честна докрай. Дали тази жена изобщо знае как да лъже?“
— Тогава ще го задържа, милейди. За спомен. Скрит някъде много дълбоко.