„Видя ли?“ — Майлс кимна към Иван, който примирено сви рамене.
— И… опитайте се да не издавате собствените си тайни.
— В това отношение за мен няма проблеми — каза Иван. — И без това не знам нищо.
И се усмихна. Майлс се опита да запази самообладание и сподави репликата си. „Напротив, знаем.“
Тъй като всички чужди консулства се бяха концентрирали в един сектор на столицата на Ета Сета, пътуването не отне много време. Земеходът се спусна на нивото на улицата и намали скорост, след което влезе в гаража на марилаканското посолство и спря в ярко осветеното фоайе, което благодарение на мрамора и декоративните растения изобщо не приличаше на подземие. Гюрукът на колата се вдигна. Охраната на посолството посрещна бараярците при асансьора. Без никакво колебание сканираха гостите. Явно Иван бе проявил благоразумие и също беше оставил невроразрушителя в своето чекмедже.
Излязоха от асансьора и се озоваха в просторна зала с няколко нива. Гостите вече се бяха събрали. Центърът на помещението беше зает от голяма мултимедийна скулптура. Течаща вода падаше от фонтан във формата на малка планина, изработена до най-малките подробности, включително и пътеките. Във въздуха около миниатюрния лабиринт се въртяха цветни частици. От зеления им цвят Майлс предположи, че частиците представят земни листа, преди още да се доближи и да забележи невероятно реалистичните детайли. Цветовете бавно започнаха да се променят от зелено в искрящо жълто, червено и черно-червено. Завихрянията им сякаш образуваха бързо сменящи се образи на човешки лица и тела и му се стори, че чува свирене на вятър. Дали това наистина бяха образи и звуци, или реакция на мозъка на бързо сменящите се картини? Внезапно го обзе неясно безпокойство.
— Това е новост — коментира Воробьов, също втренчен в скулптурата. — Красиво… а, добър вечер, посланик Берно.
— Добър вечер, лорд Воробьов. — Среброкосият им домакин кимна на бараярския си колега. — Да, и според нас е наистина красиво. Подарък е от един местен гем-лорд. Голяма чест. Нарича се „Есенни листа“. В отдела по шифроване си блъскаха главите половин ден и накрая решиха, че означава точно „Есенни листа“.
Двамата посланици се разсмяха. Иван несигурно се усмихна, без да е разбрал напълно шегата. Воробьов представи спътниците си на посланик Берно, който реагира на чиновете им с подобаваща вежливост, а на възрастта им — с упътване към бюфета и пожелаване на приятно прекарване. И всичко това заради Иван, ядоса се Майлс. Изкачиха се по стълбите към бюфета, лишени от възможността да чуят какви новини щяха да си разменят двамата посланици. Сигурно само светски брътвежи, но все пак…
Опитаха разнообразните и вкусни ордьоври и си избраха питиета. Иван се спря на известна марка марилаканско вино. Майлс си поръча кафе. Двамата се разделиха с мълчаливо съгласие. Майлс се облегна на перилата на балкона, от който се виждаше помещението долу. Отпи от фината си чаша и я огледа, като се мъчеше да открие къде се намира нагревателят, който поддържаше кафето топло. А, ето го тук, на дъното на чашата, маскиран във формата на емблема. „Есенни листа“ достигаха края на цикъла. Водата замръзна, или поне така изглеждаше, и се превърна в неподвижен леден водопад. Цветовете избледняха до бледожълто и сиво под светлината на зимния залез, а фигурите, ако изобщо съществуваха, сега напомняха скелети. Музиката се разпадна в нехармонизирани звуци и сподавен шепот. Това не беше снежна зима, изпълнена с празнично ликуване. Беше зимата на смъртта. Майлс неволно потрепна. „Ужасно ефектно.“
И така, как да започне да задава въпроси, без да разкрива нищо? Представи си как е притиснал някакъв гем-лорд до стената с думите: „Я кажи, да не би някой от подчинените ти да е изгубил ключ с печат като този?“ Не. Засега най-добрият подход беше да остави своите… противници да го открият, но те ужасно се бавеха. Погледът на Майлс блуждаеше сред тълпата в опит да открие мъжа без вежди, но напразно.
А Иван вече беше попаднал на прелестна дама. Майлс примигна, като забеляза колко красива е всъщност. Беше висока и слаба, кожата на лицето и ръцете й беше гладка и нежна като порцелан. Покрити с бижута ленти хлабаво прихващаха светлорусата й коса на тила и на кръста. Самата коса стигаше малко над коленете. Дрехата й повече скриваше, отколкото показваше — гънки, широки ръкави и жилетка, която стигаше до глезените й. Нямаше никакво съмнение, че е сетаганданска гем-лейди — приличаше на истинска фея, а това предполагаше нещо повече от нюанс на гени на някой хоут-лорд. Наистина, видът можеше да се постигне с помощта на изкуствени средства, но нямаше начин арогантната извивка на веждите й да не е естествена.