Ян Пап
Сетер
Вратата изскърца сухо и в нея се появи мама с протегната напред ръка. Тя трепереше, не влизаше вътре, дълго време не казваше нито дума и не спираше да се олюлява. Още в първия миг погледът ми се спря върху нейната ръка. От потъмнелия ръкав на блузата й, изпъстрена с цветчета, висяха парченца тънък плат, овехтял от слънцето и изтъркан от постоянното носене. Ръката й беше обляна в кръв. Тя струеше от едно място над лакътя й, гъстите капки се ронеха по пода и се разпръскваха на всички страни.
— Хубаво ме подреди — каза плахо тя, като продължаваше да стои и да гледа към татко.
По неговото лице не потрепна нито едно мускулче. Може и да беше потрепнало — сигурно беше така, но аз не го забелязах. Когато извърна глава и очите ни се срещнаха, той кимна по посока на бюфета. Нямо. Татко рядко продумваше нещо. Бързо, но безпомощно аз отворих горната вратичка на бюфета, погледът ми се плъзна по тенджерите, чиниите и останалите съдове и тъкмо отварях уста, за да попитам какво да взема, сестра ми писна:
— Божичко, боже мой…!
Тя щеше да пищи кой знае колко, но улови погледа на татко. Цялата извън себе си, сестра ми приседна на столчето до глинената печка и покри лицето си с престилката, като хълцаше и подсмърчаше.
— Хубаво ме нагласи! — каза отново мама. Вероятно от болката и неподвижността протегнатата й ръка потрепваше.
Татко стана от дървената кушетка край печката. Як, двуметров мъжага. Извади от бюфета едно плоско шишенце (напълнено е малко по-малко от двеста грама спирт и около петдесет грама ерзац кафе, негова собствена рецепта) и започна да маже ръката на мама. Мама едва достигаше до брадичката му. Тя не стенеше и не охкаше, само очите й станаха по-нежни. Никога не беше запитвала татко: „Марош, обичаш ли ме?“ Не помня и той някога да й беше казвал такива думи, но зная, бях го почувствал, че макар обикновено да потискаха всичко в себе си, понякога, когато не можеха да се удържат, върху повърхността на езерата в очите им изплуваха стаяваните чувства, които проблясваха и подскачаха във водите им като чевръсти платики.
След като изми раната на мама със спирт и превърза ръката й с бели ивици ленено платно, татко безмълвно отиде при печката. Натъпка късата си, чвореста лула и постави с пръсти върху тютюна пламтящо въгленче. Дръпна два-три пъти и попита безразлично, всъщност едва процеди през зъби, сякаш вече знаеше отговора и очакваше само да бъде потвърден:
— Кой беше?
Имахме три кучета. Дявол знае с какво ги изхранвахме.
Мама подсмърчаше, издула странно устни — тя имаше такъв навик, — повдигна здравата си ръка, сякаш искаше да се прекръсти или да каже кой е бил, и след малко все пак отвърна шепнешком на татко:
— Сетер!
Тютюневият дим лютеше на очите ми, но татко не гъкна. Когато мама прошепна, че я е ухапал Сетер, за малко не се задуших от собствения си дъх. Знаех, че с това тя улучи татко право в сърцето, но той продължаваше да мълчи. Грамаден мъжага. Огромен. Приличаше ми на камбанария, камбанария на велики петък, замлъкнала, със завързани камбани. В къщичката ни живеехме дванадесет души — не можехме да се оплачем! И когато от време на време седяхме привечер и не говорехме нищо, просто седяхме, аз чувствах присъствието му като безмерна сигурност. И сега беше така. Не знаех какво ще направи, защото Сетер беше неприкосновен. Той беше неговата съвест, което означаваше нещо повече от светостта на олтара. Нямах представа какво ще бъде поведението му, но знаех, че каквото и да направи, то ще бъде най-доброто, ще бъде неоспоримо.
Татко работеше по пътищата. Освен това беше и ловец самотник и по този повод хората приказваха какво ли не. Не, той не беше бракониер, просто не понасяше никого другиго. Имаше и още едно увлечение, една неукротима страст, която преминаваше през живота му като ручей през долина — кучетата. Обикновено около него се въртяха по три едновременно. Рядко биваха по-малко. Но неговият любимец, кучето, което запълваше целия му живот, беше само едно — шотландският сетер. Той, разбира се, си имаше и име, но ние му викахме просто Сетер. Беше черен като сажди, над носа проблясваха очите му — умни, но постоянно нащрек, мускулите под дългата му козина бяха винаги напрегнати, в готовност. Край него витаеше някаква атмосфера на несигурност, на недоверие. Пък и беше толкова злобен, сякаш го бяха изгонили от преизподнята. Няма да забравя никога как веднъж татко се върна от гората и го донесе в раницата си с разпран корем. Тогава аз си казах: „Свършено е с тебе, кучешки дяволе, изпята ти е песента!“ Вероятно никога няма да опозная баща си напълно. Той заши корема на кучето и три дни и нощи налагаше върху раната живовляк. След около седмица Сетер се изправи на крака. Той много се привърза към татко, но към останалите още отдалеч се изпълваше с недоверие.