— Казваш, Сетер, а? — пропусна татко през крайчеца на устата си думи, вместо дим, защото лулата му беше угаснала.
Аз се осмелих:
— Изгасна.
Може би се беше замислил толкова дълбоко, че не ме чу, и затова повторих:
— Изгасна ти лулата!
Върху пода под прозорчетата на входната врата слънцето изрисува мрежичка. От светлина и сянка. Докато се опомня, мрежичката подскочи, отмести се доста по-навътре и докосна краката на масата.
Опряла в бедрото си лакътя на ухапаната ръка, мама седеше близо до вратата на стаята, накланяше се и издишваше върху дланта на здравата си ръка. Бързото й, на моменти сдържано дишане отекваше в тишината като далечна буря.
Отново се извърнах към татко, а след това към печката. Взех едно въгленче в лопатката и за да не почернее, докато го занеса на татко, задухах отгоре му, а то пламваше и потъмняваше, отново пламваше и отново потъмняваше. Не зная как ми хрумна, но в този миг аз си представях сърцето на татко точно така. Той не постави веднага въгленчето в лулата. Няколко пъти несъзнателно го подхвърли в ръката си и с бавно движение изтри длан в панталона. Вече се бях върнал на мястото си, а татко все още продължаваше да движи длан по бедрото си. Не, не се беше опарил, моят баща не можеше да се опари от едно въгленче. Бях готов да се закълна, че в тази минута той скита из горите. Сетер е до него или пред него, или зад него — все едно, но Сетер положително е там. Неговият Сетер. Може би тъкмо сега е подушил сръндак. Спуска се по прясната следа, пролайва, не забравя господаря си, казва му: „Тук съм, стопанино, насам, ето, насам!“ Може би пресича пътя на животното, завръща го и го подгонва срещу татко. А после гордо върти опашката си: „Ето, виждаш ли колко струвам!“
— Сигурна ли си? — попита колебливо татко и впи очи в лицето на мама. Все още се надяваше, че го е сбъркала с Дон, черния словашки копой.
Изведнъж ми дожаля. Търсех хиляди оправдания за постъпката на Сетер. Молех в себе си мама да каже: „Може и да греша, нали са почти еднакви, може в изненадата и уплахата си да не съм видяла добре, може би… май че…“
Тайно наблюдавах татко. Макар да се преструваше насила, аз все пак открих върху каменното му лице проблясък на надежда, че не е бил Сетер, че… Искаше ми се да извикам: „Не, мамо, не, кажи не! Какво ще стане? Какво? Все едно, раната няма да ти мине!“
Мама закри лицето си с длан. Дълго време стоя така. А когато вече мислеше, че погледът й няма да се кръстоса с татковия, миглите над пръстите й се повдигнаха. И нейните очи се кръстосаха с проницателните очи на татко.
Навярно тя се уплаши от нетърпеливия поглед на татко, защото изведнъж отвори уста, но се стъписа и един или два пъти си пое въздух. После събра сили и с болка проговори:
— Няма да ти олекне. Беше Сетер.
Татко не се колеба повече. Той стана, но не го направи внезапно и отсечено — надигна се бавно, като пъхна лулата в джоба си. Опря дървената стълба в отвора на тавана и се изкачи горе. Когато след малко се върна, държеше в ръцете са пушка.
Дълго гледах как татко и Сетер се отдалечават от нашата къща, самотно изправена между селото и гората. Широките и равномерни крачки на татко радваха окото ми. Над силния кръст се разширяваха гърдите му, а над тях — яките плещи, които гордо носеха неговата глава, несвикнала да се прекланя и пред най-непосилните препятствия. До него тичаше Сетер. Нито по-напред, нито по-назад, а точно до него. Тичащо гордо, събирайки в ноздрите си мирисите на гората.
Татко се върна чак на третия ден. Сам.