Изведнъж разяреният пес се хвърли в протока. Тексар реши да изчака.
Кучето се приближаваше бързо към дънера. Стиснала здраво дръжката на ножа в ръка, Зерма беше готова да го удари… Но не стана нужда.
Влечугите мигновено оплетоха животното. Известно време то се брани от отровните им ухапвания, но скоро изчезна под водораслите.
Тексар бе гледал смъртта на кучето, без да е в състояние да му помогне. Сега Зерма щеше да му се изплъзне…
— Умри тогава! — извика той, стреляйки срещу нея.
Но в това време плаващото дърво бе стигнало до десния бряг и куршумът само лизна рамото на метиската.
След няколко минути дънерът спря до брега. С момиченцето в ръце Зерма скочи на земята, скри се между тръстиките, където втори изстрел не би могъл да я настигне, и се мушна между първите дървета на кипарисовата гора.
Но макар че метиската вече нямаше защо да се страхува от останалия на острова Тексар, тя все още рискуваше да попадне в ръцете на неговия брат.
Затова първата й грижа беше да се отдалечи колкото е възможно по-бързо и повече от остров Карнерал. Когато се мръкнеше, щеше да се постарае да се насочи към езерото Вашингтон. Напрягайки всичките си физически и душевни сили, тя тръгна, по-право затича наслуки, държейки в ръцете си детето, което щеше да я забавя, ако вървеше само. Малките крачета на Ди нямаше да могат да тичат по тази неравна почва, сред мочурливи ями, в които нозете попадаха като в ловджийски капани, между тия дебели корени, които се преплитаха и образуваха непреодолими препятствия за нея.
И тъй, Зерма продължи да носи скъпия си товар, чиято тяжест като че ли дори не усещаше. От време на време се спираше — не толкова за да си поеме дъх, колкото да се ослуша в шумовете на гората. Ту й се счуваше лай, вероятно на другия копой, отведен от Тексар, ту далечни изстрели. Тогава се запитваше дали южняците не са се сблъскали с федералния отряд. После, когато разбра, че тези различни звуци са просто крясъци на птица присмехулник или пращене на сух клон, чиито влакна гърмят като пистолети при внезапното разширяване на съдържащия се в тях въздух, тя продължаваше прекъснатия си за миг вървеж. Сега, изпълнена с надежда, не искаше да обръща внимание на опасностите, които я застрашаваха, докато не стигнеше изворите на Сент Джонс.
Така за един час се отдалечи от езерото Окичоби, като зави на изток, за да се приближи до атлантическото крайбрежие. Имаше основания да мисли, че корабите от ескадрата кръстосват покрай бреговете на Флорида в очакване на отряда, изпратен под командуването на капитан Хауик. А дали няколко лодки не наблюдаваха крайбрежието?…
Изведнъж Зерма се спря. Този път не се лъжеше. Под дърветата ехтеше яростен лай и забележимо се приближаваше. Зерма позна този лай, защото много често го бе слушала, когато копоите обикаляха около блокхауза в Черния залив.
„Това куче е по следите ни — помисли тя — и може би сега Тексар не е далеч!“
Затова първата й работа беше да потърси храсталак, за да се сгуши там с детето. Но можеше ли да избегне обонянието на такова умно и свирепо животно, дресирано някога да преследва избягали роби, да открива следите им?
Лаят се приближаваше все повече и повече, започнаха да се чуват дори далечни викове.
На няколко крачки от Зерма се извисяваше прояден от старост кипарис, по който драконовите корени и лианите образуваха гъста . разклонена мрежа.
Зерма се сгуши в хралупата му, достатъчно дълбока, за да побере и нея, и момиченцето, а мрежата от лиани скри и двете.
Но копоят бе попаднал на следите им. След миг Зерма го забеляза пред дървото. Той лаеше все по-ожесточено и с един скок се хвърли към кипариса.
Удар с нож го принуди да се отдръпне, а после да завие още по-силно.
Почти веднага се чу шум от стъпки. Нечии гласове си подвикваха, отговаряха си. Между тях Зерма лесно разпозна гласовете на Тексар и Скуамбо.
Действително това бяха испанецът и другарите му, които бягаха към езерото, за да се изплъзнат от федералния отряд. Ненадейно го бяха срещнали в кипарисовата гора и тъй като бяха по-малобройни, бързаха да офейкат. Тексар искаше да се върне на остров Карнерал по най-късия път, за да бъде отделен от федералистите с водна преграда. А това препятствие щеше да ги спре, понеже не можеха да преминат протока без лодка. Тогава, през тази няколкочасова задръжка, южняците щяха да се помъчат да се доберат до другата страна на острова, а после, когато се мръкнеше, — да се опитат да използуват лодката, за да се прехвърлят на южния бряг на езерото.
Когато Тексар и Скуамбо стигнаха до кипариса, около който кучето продължаваше да лае, те видяха, че земята е почервеняла от кръвта, която изтичаше от раната, зейнала в хълбока на животното.