Ето защо пътниците на парахода бяха главно флоридци, чиято работа не ги задължаваше да излизат извън границите на Флорида. Всички те живееха в градовете, паланките или селата, разположени
——
’Фарватер — воден път по река или морско крайбрежие с дълбочина, достатъчна за безопасно плаване на кораби с определено газене. — Б. пр.
по бреговете на Сент Джонс или неговите притоци — предимно в Сент Огъстин или в Джексънвил. Те можеха да слязат в тези различни селища, като използуват пристаните със стъпала или дървените скели, или „пирсове“, построени по английски образец, които ги избавяха от необходимостта да прибягват до речните лодки.
В това време един от пътниците на парахода се канеше да го напусне посред реката. Без да чака „Шенън“ да се отбие на някоя от редовните си спирки, той възнамеряваше да слезе на някое място на брега, където не се вижда нито село, нито уединена къща, нито дори ловна хижа или рибарска колиба.
Този пътник беше Тексар.
Към шест часа вечерта „Шенън“ нададе три пронизителни изсвирвания. Колелата му бяха почти веднага спрени и той се остави да бъде влачен от течението, което е твърде слабо в тази част на реката. В този момент параходът се намираше срещу Черния залив.
Този залив представлява дълбока вдлъбнатина в левия бряг, в дъното на която се влива малка безименна речица, минаваща под форт Хилмън. почти на границата между околиите Пътнам и Дювал. Тесният му вход изчезва изцяло под свод от гъсти клони, чиито листа се преплитат като много плътна тъкан. Тази тъмна лагуна е, така да се каже, неизвестна на местните хора. Никой никога не бе се опитвал да проникне там и никой не знаеше, че тя служи за убежище на Тексар. Това се дължи на обстоятелството, че брегът на Сент Джонс при входа на Черния залив изглежда като непрекъсната линия. Ето защо през нощта, която настъпва бързо, човек трябва да бъде моряк, добре запознат с този мрачен залив, за да влезе там с лодка.
Още с първите изсвирвания на „Шенън“ откликна трикратен вик. Светлината на огъня, който блестеше между високите крайбрежни треви, се раздвижи. Това показваше, че се приближава лодка, за да настигне парахода.
Тя беше обикновен скиф — малък плавателен съд от дървесна кора, който се кара и управлява с едно просто гребло. Скоро този скиф се озова само на половин кабелт’ от „Шенън“.
Тогава Тексар пристъпи към изхода на носовата рубка и като сви дланите си на фуния, викна:
— Ео!
— Ео! — чу се отговор.
— Ти ли си. Скуамбо?
— Да. господарю!
— Прилепи се!
——
’Кабел мярка за морски разстояния, равна на 1/10 от морската миля. т.е.
1.5–2 м. Б. Пр.
Скифът се прилепи до парахода. При светлината на фенера, закачен за края на вълнореза му, можеше да се види човекът който го управляваше. Той беше индианец с черна коса, гол до кръста — здравеняк, ако се съди по торса, изпъкващ под лъчите на фенера.
В този момент Тексар се обърна към другарите си и им стисна ръцете, произнасяйки многозначително „довиждане“. След като хвърли заканителен поглед към мистър Бърбанк, той се спусна по стълбата, поставена зад барабана на лявото колело, и се озова до индианеца Скуамбо. Като завъртя няколко пъти колелата си, параходът се отдалечи от скифа и никой на борда му не подозираше, че леката лодчица отива да се скрие в тъмните крайбрежни гъсталаци.
— Един негодник по-малко на борда! — каза тогава Едуард Керъл. без да се безпокои, че ще го чуят приятелите на Тексар.
— Да — откликна Джеймз Бърбанк, — и на всичко отгоре опасен престъпник Самият аз ни най-малко не се съмнявам в това, макар че този мерзавец винаги е съумявал да се измъкне чрез наистина необяснимите си алибита!
— Във всеки случай — обади се мистър Стенърд, — ако тази нощ в околностите на Джексънвил е извършено някакво престъпление, той не ще може да бъде обвинен за него, защото напусна „Шенън“!