— На земята не можем спа — каза Хари.
— Защо?
— А вълците? Щом настъпи нощта и те ще ни нападнат от всички страни.
— Имаш право, Хари. Но къде тогава?
— Трябва да изберем едно удобно дърво и на него да прекараме нощта. Вълците не могат да се катерят по дърветата.
— Много добре! Така да направим! Хайде да търсим удобно дърво, а после ще вечеряме под него.
Дълго скитаха из гората, търсиха необходимото за целта дърво. Най-после откриха един дебел бор, на който решиха да нощуват. Под него накладоха огън и започнаха да приготвят заека, който убиха пътьом.
— Знаеш ли какво, Джери? — каза Хари, когато двамата братя седнаха да вечерят.
— Какво?
— В гората има много зайци. Трябва да убием доста и от кожите им да си направим топли кожухчета с козината навън, както правят лапландците. В моята чанта има дебела игла и яки конци.
— Това е идея! Времето вече е доста студено, особено вечер.
Навечеряха се. Качиха си нещата на дървото и се настаниха за сън. Момчетата толкова бяха се изморили през деня, че въпреки неудобното положение между клоните, скоро заспаха. В съня си чуваха виенето на събраните около бора вълци. Хищниците се разпръснаха чак сутринта. Братята обаче дълго след това не се решаваха да слязат. Едва когато се убедиха, че наблизо няма нито един вълк, се спуснаха на земята.
Цял ден биха зайци и до вечерта събраха толкова заешки кожи, че по сметките на Хари щяха да стигнат за две кожухчета. Но кожите бяха сурови. Трябваше най-напред да ги изсушат. Дълго се чудиха как да направят това. Хари за опит простря една над огъня, но козината й изгоря, а самата тя така се нагърчи и изсъхна, че трябваше да я хвърлят.
След този несполучлив опит момчето се сети за друг начин за сушене на кожи. Сутринта, щом изгря слънцето, простря кожите на припек. Към вечерта поизсъхнаха. Същото направи и на следващия ден. Така кожите изсъхнаха добре, леко пукаха като тъпан. От тях умното момче уши две не много доизкусурени кожухчета. За цялата тази работа отидоха още два дни.
На шестия ден от пребиваването си около гостоприемното дърво — денем под него, а нощем в клоните му, двамата братя тръгнаха отново на път. Но преди това изрязаха в кората на бора знак, а под него — имената си.
Младите пътешественици вървяха доста бързо, като се надяваха до вечерта да излязат от гората, която вече им омръзна. Мислеха си, че зад нея ще попаднат на селище, макар че не знаеха заселени ли са тези места или не. Храна, т.е. печени зайци, имаха, много, само водата не им достигаше. Наистина наоколо имаше сняг колкото щеш, но те не носеха със себе си бъчонката, за да го превръщат във вода. След две обилни закуски ги замъчи силна жажда.
— Хари, страшно съм жаден — жално проговори по-малкият брат, като едвам местеше краката си.
— Аз също, Джери! Потърпи малко, може да попаднем на поток.
— А ако поядем малко сняг?
— Опасно е! Доста се загряхме от ходенето и можем Да се простудим. Само си помисли какво ще стане с нас ако сега се разболеем!
Харолд замълча и продължиха пътя си. Слънцето започна да се спуска на запад, а гората ставаше все по-рядка. Най-после, като се изкачиха на една рътлина, видяха отсреща малък поток да се вие като сребърна лента между редките дървета.
— Хари, Хари, вода! Ура! — развика се възторжено Харолд.
Немирникът се завтече към потока и е пламнало лице се наведе над него.
— По-внимателно, Джери! Не пий наведнъж много — предупреди го по-големият брат.
Самият той извади от чантата си чаша и като гребеше с нея вода, започна да пие на бавни глътки. После почти насила отдръпна брат си от потока. Успокоиха се, седнаха заедно на рътлината и започнаха да обсъждат положението си.
— Трябва да прекараме тази нощ тук, Джери. По-добро място няма да намерим.
— И аз така мисля, Хари. Но вълците…
— Помислил съм и за това. През нощта ще накладем няколко огъня, които ще поддържаме до сутринта Сега не е зима и вълците не са толкова прегладнели. На разсъмване сигурно ще тръгнат да си търсят друга храна. А сега ела да съберем дърва. Тук има достатъчно много.
Скоро накладоха четири грамадни огъня и се настаниха в средата между тях. Като поседяха, толкова се затоплиха, че дори съблякоха заешките си кожухчета. Навечеряха се, пийнаха си вода, излегнаха се и започнаха да разговарят за по-нататъшната си съдба.
В това време съвсем се стъмни. Виенето на вълците се усилваше все повече. Скоро огромна глутница от тези хищници заобиколи рътлината от всички страни и ако не бяха огньовете, нашите пътници щяха да загинат. Момчетата имаха вече опит от подобни преживявания и не се вцепениха от страх. Като видя, че очите на брат му се премрежват, Хари каза: