— Поспи си, Джери! Аз ще стоя до среднощ, после ще те разбудя, за да дремна и аз.
Харолд не дочака втора покана. Сложи чантата под главата си, изтегна се на овчата кожа и веднага захърка. Мина доста време. На Хари страшно му се приспа, но се крепеше, защото съзнаваше много добре, че ако заспи и той, смъртта и на двамата е сигурна. За да не заспи въпреки волята си, непрекъснато трупаше съчки ту на единия огън, ту на другия. След мъчително дългите шест часа не се стърпя и разбуди брат си.
— Какво става, пристигнахме ли вече, господин Стюарт? — попита Харолд, като си търкаше в просъница очите.
— Пристигнахме, пристигнахме! Ставай! — засмя се Хари.
— А, това си ти, Хари! — каза най-после Харолд, като отвори очи. — Пък на мене ми се стори… т.е. сънувах, че пътуваме с параход и ме буди господин Стюарт… А ти още ли будуваш, горкичкият? Лягай по-скоро.
— Да, Джери, повече не мога да стоя, ще си легна. Но, за Бога, пази се да не заспиш отново!
— Бъди спокоен! Наспах се чудесно и сега с удоволствие ще се занимавам с тези сиви приятели.
— Само не стреляй, моля ти се! Патроните ни са много малко.
— Не, не! Бъди спокоен! Ще се забавлявам с тях по друг начин.
На Хари много му се искаше да види как точно ще се „забавлява“ брат му с вълците, но толкова беше изнемощял, че още недоопрял главата си до чантата възглавница, заспа.
Харолд прегледа всички огньове, сложи им още дърва и започна да дразни вълците, чиито алчни очи светеха в тъмнината. Наричаше ги с най-различни обидни според него имена и им подхвърляше обгорели елхови шишарки. Така изминаха около два часа. Огньовете отслабнаха, дърва и съчки бяха останали малко, а утрото беше далече и вълците ставаха все по-нахални.
В четириъгълника на момчетата имаше няколко полуизсъхнали елхички. Харолд отсече всичките по-дебели клони и ги хвърли в огъня. Щом се разгоряха добре, момчето грабна една от главните и халоса право по муцуната най-дръзкия вълк. Той изскимтя, отскочи настрани, а след него и цялата глутница. Като направи няколко пъти така, момчето принуди вълците да ги оставят на мира и да се пръснат да търсят по-лека плячка.
Огньовете почти догаряха, когато на изток се показа една ярка ивица — предвестницата на настъпващия ден.
Единадесета глава
В ПЛЕН НА ЛОПАРИТЕ
Слънцето беше вече високо, когато Хари се събуди. Усети миризма на печено, отвори очи и видя брат си наведен до огъня да пече месо.
— Джери, какво правиш там?
— Не виждаш ли, пека заек.
— Няколко дойдоха да пият вода на потока и аз убих единия.
— Браво! А защо не ме събуди досега?
— Защо ли? Ти така сладко спеше, че не исках да те безпокоя.
— Благодаря ти! А какво стана с вълците?
— Цели три часа ги милвах с разпалени главни и шишарки. Като че ли това не им хареса и те си отидоха.
— Ха, ха, ха!… Чудесно!
Щом месото се изпече, младите скитници си хапнаха до насита, напиха се добре с вода и продължиха пътя си, като не забравиха да оставят на рътлината съответния знак за своето пренощуване.
Целия ден вървяха. Спираха само за почивка и закуска. Въздухът ставаше по-суров и всички места, през които преминаха, бяха вече покрити със сняг. До вечерта нашите пътници така се измъчиха, че едва тътреха краката си.
— Не мога да вървя повече! — изстена Харолд и падна в снега.
— Но, Джери, тук не можем да пренощуваме!
— Истината пи казвам, нямам сили! И обущата ми са съвсем скъсани.
— Моите не са по-добри, Джери… Да повървим още малко, моля ти се! Може да намерим някое място да се скрием за през нощта.
С неимоверни усилия Харолд се изправи и заедно изминаха още стотина крачки. Изведнъж чуха звуци, приличащи на кучешки лай.
— Чуваш ли, Хари? — стресна се по-малкият брат.
— Чувам, Джери.
— Като че ли лае куче!
— Не, Джери, това сигурно са вълци.
— От кога вълците лаят?
— Казват, че някои от тях лаят.
— Погледни, там има и дим!
— Къде?… А, да! По-скоро да отидем там!
Харолд излезе прав. Скоро видяха колиба, от покрива на която излизаше гъст дим. Около нея се движеха хора и едно куче, което силно лаеше. Хората бяха много странни: всичките ниски на ръст, облечени в смешни дрехи с козината навън.
— Хари, това са лопари!
— Да, Джери, виждам. Те все пак са по-добри от вълците. Да се опитаме да намерим убежище при тях, макар и за една нощ.
В това време към тях се приближи млада жена лопарка и им каза нещо на своя език. Хари й отговори, колкото можеше на норвежки, че не я разбира. Тогава тя също заговори на норвежки и ги покани в колибата. Скоро дойде и един мъж, избърбори нещо сърдито и показа с ръка на момчетата пътя.