— Къде е баща ви? — попита той.
— Трябва да е в кабинета си — отговори Харолд, като мачкаше шапката си в ръце.
— Сложете си шапките и отидете при баща си да узнаете мога ли да го видя — продължи Стюарт с леко повелителен тон.
Харолд погледна малко изненадано учителя и като прочете на лицето му потвърждение на заповедта, подчини се и тръгна.
— А вие — обърна се Стюарт със същия тон към Ха ри — ми покажете къщата, все още не зная добре разположението на стаите.
Хари също не без учудване погледна учителя, но тръгна. Стюарт отново се подсмихна и го последва.
След обяда Остин и учителят се заговориха. Момчетата наостриха уши.
— Значи той има двама синове? — каза полковникът. — Чух, че са поотраснали.
— На години — да — отговори Стюарт, — но по всичко друго са си истински деца.
— Какво говорите! По-големият е почти на двадесет години.
— Това нищо не значи! Има хора, които през целия си живот остават деца. Зрелостта не зависи от годините, а от степента на развитието на човека. Да вземем неговите синове: просто е неудобно да ги гледаш. С тях не може да се разговаря за нищо друго освен за побоища и най-различни глупости. Представете си, когато вчера им казах, че се каня да замина за Норвегия, по-големият не се сети дори да попита къде се намира тя. Как ви се струва?
— Ужасно! — каза полковникът, като се опита незабелязано да погледне синовете си.
Момчетата се изчервиха от срам — досетиха се, че учителят разказва именно за тях, а не за някакви познати на баща им.
— Те много се учудиха — продължи Стюарт, — котето научиха, че Норвегия е една от най-северните държави и че град Християния2 е нейната столица.
„Спомних си най-после къде е тази проклета Норвегия? — каза си наум Харолд. — Тя е дълга ивица земя край Северно море и под нея се намира малката Дания. Ехе-е, значи все пак съм по-учен от дангалака, за когото говори учителят!“
— Мнозина мислят, че да пътешестваш по Норвегия съвсем не е интересно, но това не е истина. Там климатът е здрав, има много красиви места и най-различни животни, така че човек може с дни да ловува.
— Има ли и реки? Може ли да се лови в тях риба? — попита Харолд.
— Разбира се, че има, момчето ми — отговори Стюарт. — Даже твърде много реки и езера има.
— Чу ли?! — радостно извика Харолд, като погледна брат си.
— Помолете баща си да ви подари по една ловна пушка и по няколко въдици. Там ще ходим на лов и ще ловим риба не само за удоволствие, но и за храна. Може да попаднем в безлюдни места, където няма от кого да си купим храна, и ще трябва сами да си осигуряваме прехраната.
Братята така бяха заинтригувани от предстоящото пътешествие, че обсипаха учителя си с най-различни въпроси.
— Кога ще тръгнем? — питаха те всеки ден ту баща си, ту настойника си.
— Скоро, скоро, потърпете малко! — успокояваше ги Остин.
— Учете се сега да стреляте и изобщо да владеете огнестрелните и хладните оръжия, това ще ви е необходимо — съветваше ги Стюарт.
Момчетата с удоволствие последваха съвета, когато баща им им подари по една хубава лека пушка с всички принадлежности. Само за няколко дни се научиха добре да стрелят под ръководството на учителя и на самия полковник, който прибави към пушките по два револвера и по един ловджийски нож. Доволни от подаръците, бъдещите пътешественици по цял ден ходеха въоръжени от главата до петите. Дори когато си лягаха да спят, слагаха револверите под възглавниците си, а пушките — до главите.
Най-после приготовленията свършиха. Хари и Харолд се сбогуваха с баща си и тръгнаха със своя настойник на път. Макар да не бяха съвсем сигурни харесват ли учителя си или не, вече усещаха, че започват силно да се привързват към него, но от едната гордост само не показваха това явно.
Втора глава
ПЪРВОТО ПРИКЛЮЧЕНИЕ
Първо отидоха в Лондон, а после — в Грейвзенд. Главната забележителност на този град бе изобилието на раци. Всеки, когото срещнеха, носеше пълна торба с раци; във всеки дюкян като че ли задължително се продаваха и раци. Отвсякъде се чуваше само: „Раци, раци!“ Струваше им се, че целият град се състои от раци, сякаш и въздухът е наситен с тях. Раци сервираха и на закуска, и на обяд, и на вечеря. Навсякъде пред очите на нашите пътници се мержелееха само раци, затова толкова силно се зарадваха, когато най-после се качиха на кораба и „рачешкият град“ започна малко по малко да се топи в далечината.