Зимата беше вече към края си и пленниците смятаха, че скоро ще ги пратят да пасат елените, но лопарите не ги пускаха от страх да не побягнат отново. Момчетата работеха сега само в и около колибите и винаги бяха пред очите на мъчителите си. Ако на лопарите се наложеше да отидат някъде, водеха със себе си и пленниците, вързани с едно въже. Като пристигнеха на определеното място, забиваха в земята един кол, привързваха с него момчетата и оставяха при тях едно куче.
Така измина зимата. Вече се усещаше приближаването на пролетта. Лопарите явно започваха да мислят за преселване на север.
Веднъж старият лопар, главният враг на братята, се върна отнякъде след дълго отсъствие. Той каза, че недалече от катуна видял жилище на някакви ингленхомени (така лопарите наричат чужденците). Добави, че по-скоро трябва да се преселят на друго място, докато ингленхомените не са угодили, че тук има пленници.
Момчетата, особено Хари, вече добре разбираха лопарския език, макар да се преструваха, че не знаят нито дума. Затова лопарите не се пазеха да говорят пред тях за всичко.
Хари, който случайно присъстваше при разказа на стареца за жилището на англичаните, отлично разбра думите му и сърцето му ускорено заби от някаква неясна надежда. Той намери начин да съобщи това на брат си, който също се зарадва от приятната новина.
Лопарите наистина започнаха да се приготвят за преселване. Чакаха само да се освободи пътят от дълбокия сняг. Неочаквано се случи нещо, наглед незначително, което изплаши цялата лопарска орда. Една сутрин старият лопар се сети за своята племенница християнка, която бе изчезнала някъде. Търсиха я навсякъде, но не я намериха. Тя като че ли беше потънала в земята. Хиляди предположения правиха лопарите, но никой не налучка истината и всички решиха, че тя е загинала. Това силно ги обезпокои.
За да обясним изчезването на младата лопарка, трябва още веднъж да надникнем в колибата на Пинк.
Четиринадесета глава
ОСВОБОЖДАВАНЕ
Когато свършиха студовете, Стюарт и Пинк отвориха вратата на колибата и разчистиха снега. Слънцето започна да свети по-ясно, дните станаха много по-дълги, вълците не бяха вече така кръвожадни и двамата мъже се заприготвяха за път да търсят момчетата.
Една вечер седяха до огнището и си варяха гозба. На следващия ден смятаха да тръгнат и докато чакаха да стане яденето, заобсъждаха предстоящото си пътешествие.
— Вижте, идва един лопар! — извика Пинк, като погледна през дупката, заместваща прозорец. — Много добре, ще го попитаме… А! Това като че ли е жена. Стюарт, погледни!
Но Стюарт беше вече изскочил навън и тичаше срещу приближаващата се жена. Като го видя, лопарката започна бързо да говори нещо на своя си език, но усетила, че не я разбира, обърна на норвежки.
— Ти англичанин ли си, господине? — попита тя.
— Да.
— Значи това си ти! Слава Богу!
— Защо? Какво има? — недоумяваше Стюарт.
— Ох, господине… изморих се… цял ден вървях… нищо не съм яла — продължаваше лопарката, като едва се държеше на краката си.
— Тогава ела по-скоро тук, почини си и се нахрани — въведе я младежът в колибата.
Дадоха й да яде. Лопарката лакомо опустоши гозбата и като се нахрани, каза:
— Дойдох да ви помоля да вземете от нас двама англичани. Те живеят при нас вече цяла зима и сами не могат да си отидат, защото не ги пускат.
— Как се казват? — бързо попита Стюарт.
— Не мога да ви кажа… у нас няма такива имена.
— Млади ли са?
— Съвсем млади. Чакай… спомних си името на единия, викат му Хари, а другият е негов брат.
— Те са! Слава тебе, Господи! А как попаднаха при вас?
— Дойдоха сами, преди да настъпи зимата, и ние ги приехме. Сега те искат да си отидат, но чичо не ги пуска.
— Защо не ги пуска?
— Единият от тях закачил нещо чичо, когато бил в града. Сега си отмъщава: кара ги много да работят, храни ги лошо и често ги бие.
Стюарт трепна. Някакви си лопари да бият неговите възпитаници! А той замества баща им! Добре държи на думата си, дадена на полковника да пази синовете му!… Да кажем, че не е виновен за тяхното своеволно заминаване и за всичко след това. И все пак имаше някаква вина, защото даваше твърде много свобода на момчетата, познавайки своенравния им характер.
Тези мисли минаха през главата на Стюарт, като слушаше разказа на лопарката. Кръвта закипя в жилите му, не се стърпя и извика:
— Ах! Проклетници! Скъпо ще ми платят за това, само веднъж да освободя момчетата!
— Да, трябва да им се даде да разберат, тези диваци! — каза Пинк, който също се възмути от съобщението на лопарката.