— Колко още ще вървим? — попита едно малко момче.
— Тя ни кара да вървим, за да ни убият — обади се друго дете.
— По-добре да сме тук, отколкото вътре — измърмори някой.
— Не искам да вървя повече! В Станцията е топло, има храна и мляко…
— Но тя гори!
— Какво ще правим тук? Ще умрем от глад…
В ума на Лира се тълпяха въпроси, стремителни и неуловими като вещици, а някъде отвъд пределите на досегаемото трептеше и сияеше с ослепителен блясък нещо, което тя не проумяваше.
То обаче й даде сили да измъкне едно момиче от преспата, в която беше затънало, да смушка някакво момче, което се мотаеше безцелно, и да извика на останалите:
— Не спирайте! Вървете по мечата следа! Той е дошъл с циганите, значи следите му водят до тях. Продължавайте да вървите!
Започнаха да падат едри снежинки. Скоро следите на Йорек Бирнисон съвсем щяха да се изгубят. Светлините на Болвангар вече не се виждаха, само слабите отблясъци на пожара трептяха в далечината. Единствената светлина идеше от бялата покривка, застилаща земята. Гъсти облаци забулваха небето и скриваха луната и Северното сияние, но макар и с труд, децата все още различаваха дълбоката бразда, която беше прокарал Йорек Бирнисон в снега. Лира ги окуражаваше, подвикваше, раздаваше плесници, подкрепяше, ругаеше, теглеше и носеше, а Панталеймон следеше поведението на демоните и й казваше какво е нужно да се направи.
„Ще ги измъкна! — повтаряше си тя. — Дошла съм тук да ги измъкна и ще го направя, по дяволите!“
Роджър й помагаше, а Били Коста, който имаше по-остър поглед от повечето деца, вървеше най-отпред. Скоро снегът стана толкова гъст, че трябваше да се вкопчат един в друг, за да не се изгубят. Ако легнеха и се топлеха, ако прокопаеха дупки в снега… Лира пропъди тази мисъл.
През цялото време й се причуваха разни неща. Бръмчене на мотор, но не рев на цепелин, а тънко жужене като на стършел, което ту се чуваше ясно, ту заглъхваше. И вой… Кучета? Впрегатни? И той беше твърде далеч, за да е сигурна, а милионите снежинки обвиваха всичко като вата, кръжаха и се въртяха под поривите на вятъра. Може би бяха впрегатните кучета на циганите или пък дивите духове на тундрата, а защо не и онези освободени демони, плачещи за своите деца?
Привиждаше й се… В снега не можеше да има светлини. Сигурно и те бяха призраци… Освен ако не бяха направили кръг и сега се приближаваха отново към светлините на Болвангар.
Но това бяха малки жълти пламъчета на фенери, а не ярките лъчи на анбарните лампи. И се движеха, а воят вече звучеше по-близо. Още преди да се е уверила, че не сънува, Лира вече беше сред познати лица. Мъже, облечени в кожи, я прегръщаха — могъщите ръце на Джон Фаа я вдигнаха, а Отец Корам се смееше от радост. Навсякъде, докъдето погледът й стигаше през виелицата, циганите прегръщаха децата, качваха ги на шейните, увиваха ги в кожи и им даваха да дъвчат тюленово месо. И Тони Коста беше тук, прегръщаше Били, потупваше го лекичко с юмруци и пак го прегръщаше и го разтърсваше от радост. А Роджър…
— Роджър идва с нас — каза тя на Отец Корам. — Най-много заради него исках да дойда тук. Двамата ще се върнем в „Джордан“. Какъв е този вой?
Отново виеше същият мотор, който й напомняше за летящия шпионин, уголемен хилядократно.
Внезапно я връхлетя удар, който я просна, а Панталеймон не можеше да я защити, защото златистата маймунка…
Госпожа Колтър…
Маймунката удряше, хапеше, драскаше Панталеймон, който се преобразяваше така светкавично, че беше почти невидим. Той също не отстъпваше — бодеше, удряше, разкъсваше. В това време госпожа Колтър, върху чието премръзнало лице сред кожите бяха изписани вълнуващите я чувства, дърпаше Лира към моторната шейна, а тя се бранеше със същата стръв като демона си. Виелицата беше толкова силна, че през гъстия сняг не се виждаше нищо, и в анбарната светлина на фаровете се въртяха само рояци снежинки.
— Помощ! — извика Лира на циганите, които бяха съвсем близо, но не можеха да я видят. — Помощ! Отче Корам! Повелителю Фаа! Господи, помогнете ми!
Госпожа Колтър изкрещя пронизително някаква заповед на езика на северните тартари. От снега изникнаха фигурите на цял отряд, въоръжени с пушки, а демоните им стояха до тях с оголени зъби. Командирът им видя борбата на госпожа Колтър с Лира, вдигна момичето с една ръка, сякаш беше кукла, и го хвърли в шейната. Прозвуча изстрел, после втори — циганите бяха усетили какво става. Но да стрелят по невидима цел, когато не виждаха и своите, беше опасно. Тартарите, които бяха наобиколили шейната, можеха да стрелят напосоки, но циганите не смееха, за да не улучат Лира.