Тя се почувства уморена и отчаяна.
С усилие се изправи и видя Панталеймон все още да се бори с маймунката. Челюстите му на росомаха бяха сключени около златистата й ръка. Той вече не се променяше, само стискаше здраво. А това кой беше?
Нима Роджър?
Да, Роджър, който се хвърли срещу госпожа Колтър с юмруци и ритници, привел глава, но беше повален с един удар от най-близкия тартарин, сякаш беше муха. После настъпи невероятна бъркотия — черно и бяло, мигновен зелен проблясък, неясни сенки, люшкащи се светлини…
Внезапен вихър размята снежните завеси и в образувалата се пролука нахлу с грохот Йорек Бирнисон. Челюстите му изщракаха наляво, после надясно, огромната му лапа раздра нечия гръд. Бели зъби, черно желязо, мокра червена козина…
После нещо вдигна с мощен тласък Лира във въздуха, а тя се вкопчи в Роджър и го изтръгна от ръцете на госпожа Колтър. Демоните на двете деца, превърнати в птици, изпърхаха уплашено нагоре и в същото време още някой се издигна стремително. Лира видя до себе си вещица — един от онези изящни тъмни силуети от висините — но достатъчно близо, за да я докосне. Вещицата държеше лък и протегна голите си бели ръце (в този мраз!), за да опъне тетивата, после пусна една стрела в най-близкия тартарин…
Стрелата влезе през пролуката на шлема и се показа отзад, а демонът на мъжа, огромен вълк, се хвърли светкавично напред, но се стопи като дим още във въздуха.
Лира и Роджър се държаха с отмалели пръсти за клонката от снежна мура, на която седеше с неподражаема грация млада вещица. Тя се наведе надолу и наляво и пред погледите на двете деца изникна от нищото огромната грамада на земята.
Те тупнаха в снега точно до коша на Лий Скорзби.
— Скачай вътре! — извика тексасецът. — И приятелчето ти също. Видяхте ли мечока?
Лира се озърна и забеляза три вещици да държат въжето на балона, омотано около една скала.
— Качвай се! — викна тя на Роджър и се прекатури през обвития с кожа край на коша, за да се намери насред снежна купчина. Роджър се стовари върху нея и в същия миг земята се разтърси от мощен рев.
— Давай, Йорек! Качвай се по-бързо, старче! — изкрещя Лий Скорзби.
Мечокът се прехвърли в коша, който започна зловещо да пращи.
Нов порив на вятъра размята снега и мъглата и в разчистеното пространство Лира видя всичко, което ставаше наоколо. Отряд цигани, водени от Джон Фаа, нападаше тартарите и ги изтласкваше към горящите развалини на Болвангар. Други цигани помагаха на децата да се качат на шейните и ги увиваха в кожи. Наоколо разтревожено се луташе Отец Корам, подпирайки се на бастуна си, а пъстрият му демон прескачаше преспите и се озърташе, сякаш търсеше нещо.
— Отец Корам! — извика Лира. — Насам!
Старецът я чу и се обърна изумен към балона, който беше обтегнал въжето и все още оставаше ниско долу само благодарение на усилията на вещиците. От коша размахваше ръце Лира.
— Лира! — възкликна той. — Добре ли си, девойче? Наред ли е всичко?
— Всичко е наред! — викна тя в отговор. — Довиждане, Отче Корам! Довиждане! Да отведете всички деца у дома!
— Ще го направим, кълна се! Лек път, детето ми! И всичко хубаво…
В същия миг аеронавтът даде знак и вещиците пуснаха въжето.
Балонът излетя стремително и се издигна сред вихъра на височина, каквато Лира не си беше и представяла. Земята изчезна в мъглата, а те продължаваха да се издигат, все по-бързо и по-бързо. Двамата с Роджър лежаха на дъното на коша, вкопчени един в друг, притиснати от ускорението.
Лий Скорзби подскачаше и се смееше от възторг, и надаваше диви тексаски възгласи. Йорек Бирнисон спокойно се освобождаваше от бронята и трупаше отделните й части на купчина. Плющенето и свистенето на вятъра в игличките на омайния бор и разветите одежди подсказваха, че вещиците не са си тръгнали.
Постепенно дишането на Лира се успокои. Тя седна и се огледа.
Кошът беше много по-голям, отколкото си мислеше. По стените му бяха наредени полици с философски инструменти, купчини кожи, бутилиран въздух и множество други неща, толкова дребни, че не можеха да се видят добре в мъглата и снега.
— Това облак ли е? — попита тя.
— Явно. Увий приятеля си в кожите, преди да е станал на ледена висулка. Тук е студено, но ще стане още по-студено.
— Как ни намерихте?
— Вещиците ни помогнаха. Една от тях иска да говори с теб. Веднага щом се измъкнем от облака, ще седнем и ще си поприказваме.
— Йорек — каза Лира, — благодаря ти, че дойде.
Мечокът изпръхтя, приседна и започна да ближе кръвта от козината си. От тежестта му кошът се беше наклонил силно на една страна, но това не беше важно. Роджър беше настръхнал от страх, но Йорек му обръщаше толкова внимание, колкото и на прелитащите снежинки. Лира се държеше за края на коша, над който едва успяваше да надникне, и се взираше във виелицата.