— Църквата? — повтори Лира.
Спомни си един разговор с Панталеймон в Блатата, когато умуваха коя ли е силата, която движи стрелките на алетиометъра, и се сетиха за странната въртележка в олтара на „Гейбриъл“. Тамошният свещеник изобщо не криеше, че за религията елементарните частици са от особено значение.
— Възможно е — кимна тя. — Църквата държи в тайна какво ли не. Но повечето й тайни са стари, а Прахът не е. Чудя се дали лорд Азриел не може да ми каже…
Лира отново се прозя.
— По-добре да легна, защото ще замръзна. И долу на земята ми беше студено, но такъв студ като сегашния не съм виждала. Ако стане още малко по-студено, сигурно ще умра.
— Тогава лягай и се увий хубаво в кожите.
— Да, така ще направя. А ако трябва да умра, по-добре да е тук, отколкото долу. Когато видях онова острие, казах си: „Край!“ И двамата си мислехме така. Ужасно беше! Хайде, лягаме си. Събудете ни, когато пристигнем.
Тя се вмъкна сред кожите и се притисна до Роджър. Всяка частица от тялото я болеше, вкочанена от дяволския студ.
Така четиримата спящи пътешественици продължиха пътя си в заледения балон към скалите и глетчерите, към огнените мини и ледените укрепления на Свалбард.
Серафина Пекала събуди аеронавта, който тутакси отвори очи. Беше омаломощен от студа, но веднага усети, че нещо не е наред. Кошът се люлееше и подскачаше бясно, а четирите вещици, които държаха въжето, едва удържаха балона. Ако го пуснеха, вятърът веднага щеше да го отклони от курса и да го понесе към Нова земя с близо сто мили в час.
— Къде сме? — извика аеронавтът.
Лира също се събуди от люшкането и студа, от който тялото й се беше вкочанило напълно.
Не чу отговора на вещицата, но в светлината на анбарния фенер видя как Лий Скорзби дръпна рязко въжето, водещо към балона и го нави на една кука.
— Изпуснах малко газ — обясни той на вещицата. — Ще се снижим. Прекалено високо летим.
Серафина Пекала извика нещо в отговор, но Лира отново не чу думите й. Роджър също отвори очи. Скърцането на коша можеше да събуди и мъртвец, дори и да не беше люшкането и разтърсването. Демонът на Роджър и Панталеймон се вкопчиха един в друг като мармозетки, а Лира едва се сдържа да не скочи на крака.
— Няма нищо! — бодро изрече Роджър. — Ще кацнем, ще си запалим огън и ще се стоплим. Имам кибрит. Откраднах го от кухнята в Болвангар.
Балонът наистина започна да се спуска, защото няколко секунди по-късно се озоваха в плътен мразовит облак. Приличаше на най-гъстата мъгла, която Лира беше виждала някога.
— Скоро ли… — започна тя, но не довърши, защото се случи нещо странно и противно. Някакво същество колкото половин човешки бой, с ципести криле и извити нокти пропълзя през ръба на коша и се насочи към Лий Скорзби. Главата му беше плоска, с изпъкнали очи и широка жабешка уста, от която се носеше отвратителна воня. Лира дори не успя да извика. Йорек Бирнисон протегна ръка и стовари юмрука си върху него. Съществото се прекатури навън с писък.
— Скален призрак — лаконично обясни мечокът.
В този миг се появи Серафина Пекала и припряно заговори:
— Скалните призраци нападат. Ще приземим балона и ще се отбраняваме. Те са…
Лира не можа да чуе края, защото се чу звук от раздрано платно и балонът се наклони. Ужасен удар отхвърли хората към другия край на коша, където беше отрупана бронята на Йорек Бирнисон. Мечокът протегна огромната си лапа да ги задържи, а в това време кошът неистово се разтърсваше. Серафина Пекала беше изчезнала. Шумът беше оглушителен, а най-силно се чуваха писъците на скалните призраци. Лира ги видя да прелитат наблизо и усети отвратителната им воня.
Последва нов удар, толкова внезапен, че отново ги запрати на пода. Кошът започна да се снижава стремително, като се въртеше със зашеметяваща скорост, сякаш се беше откъснал от балона и сега падаше, без да има какво да го спре. Последва нова поредица от удари и подскоци, сякаш се блъскаха в успоредни каменни стени.
Последното, което Лира видя, беше Лий Скорзби, който изпразни пистолета си в лицето на един скален призрак. Тя затвори очи и се вкопчи ужасена в козината на Йорек Бирнисон. Викове, писъци, свистене, скърцане — всичко това изпълваше въздуха с оглушителен шум.
И най-накрая дойде последният удар, най-силният от всички. Лира изхвърча от коша, ръцете й се разтвориха, дъхът й секна. Докато падаше, тя се превъртя така, че трудно можеше да каже къде е небето и къде земята, но качулката й внезапно се напълни със сухи ледени кристалчета…