Сняг. Беше се приземила в пряспа. Почувства се смазана. Няколко секунди лежа неподвижно, като плюеше сняг, докато най-сетне си освободи пространство да диша.
Нищо не я болеше, просто не можеше да си поеме дъх. Тя внимателно раздвижи ръцете и краката си и повдигна глава.
Почти нищо не видя, защото качулката й още беше пълна със сняг. С усилие, сякаш ръцете й тежаха тонове, тя я отметна и се огледа. Пред погледа й се откри сив свят — бледосиво, тъмносиво, черно — с призрачна сива мъгла, която се носеше наоколо на парцали.
Чуваха се единствено далечните крясъци на скалните призраци високо над главата й и шумът на разбиващите се в скалите морски вълни.
— Йорек! — извика тя с разтреперан глас. Никой не й отговори. — Роджър!
Отново никакъв отговор. Би могла да е сама в целия свят. Но, разбира се, това никога не би било напълно вярно. Панталеймон изпълзя изпод анорака й, превърнат в мишле, за да й прави компания.
— Проверих алетиометъра — каза той. — Нищо му няма. Цял е.
— Изгубени сме, Пан! Видя ли скалните призраци и как господин Скорзби стреляше по тях? Ако слязат насам, с нас е свършено…
— По-добре да се опитаме да намерим коша.
— А най-добре да си мълчим. Преди малко виках, но не биваше, защото ако ни чуят… Ох, къде ли сме?
— Ако знаехме, може би нямаше да се чувстваме по-добре. Ами ако сме в някоя пропаст, от която няма измъкване? И горе на скалите стоят скални призраци, които ще ни видят, щом се вдигне мъглата?
Лира полежа още малко, после внимателно опипа наоколо. Беше паднала в пукнатината между две покрити със сняг скали. Шумът на прибоя се чуваше съвсем близко, на петдесетина метра, съдейки по звука, а отгоре долитаха писъците на скалните призраци, макар и малко по-приглушени. На разстояние два-три метра вече нищо не се виждаше и дори зорките очи на Панталеймон, който се беше превърнал в бухал, не можеха да помогнат.
Лира пипнешком опита да се измъкне от пукнатината, като се хлъзгаше по заледените камъни, но навън видя само скали и сняг. От балона и пътниците му нямаше и следа.
— Не може просто да са изчезнали! — прошепна тя.
Панталеймон в котешки образ стигна малко по-далеч и се натъкна на четири чувала с пясък, който се беше разпилял и вече замръзваше.
— Баласт — промърмори Лира. — Сигурно са го хвърлили, за да се вдигнат нагоре.
Тя преглътна мъчително, за да разкара буцата, заседнала в гърлото й.
— Господи, страх ме е! Дано да са живи и здрави!
Панталеймон скочи в ръцете й, превърна се в мишка и се спотаи в качулката й. Лира чу шум, някакво чегъртане по камъните, и се обърна да погледне.
— Йорек!
Думата заседна в гърлото й. Не беше Йорек Бирнисон, а непознат мечок в лъскава броня, върху която проблясваха кристалчета скреж, и с пера на шлема.
Той застина на около два метра от Лира и тя си помисли, че този път наистина е свършено с нея.
Мечокът раззина паст и изрева. Ехото отекна в скалите, а отгоре му отговориха дивите писъци на скалните призраци. От мъглата изникна още един мечок, после трети. Лира стоеше изправена и стискаше малките си юмручета.
— Как се казваш? — изрече първият.
— Лира.
— Откъде идеш?
— От небето.
— С балон?
— Да.
— Идваш с нас. Ти си наша пленница. Хайде!
Уморена и уплашена, Лира се запрепъва след мечките по хлъзгавите ръбести камъни, като се чудеше с каква хитрост ще се измъкне този път.
19.
Пленничеството
Мечките поведоха Лира през един овраг между скалите, където мъглата беше още по-гъста, отколкото на брега. Писъците на скалните призраци и шумът на прибоя се чуваха все по-слабо, докато се изкачваха нагоре, и скоро до тях долитаха само крясъците на морските птици. Катереха се мълчаливо по скалите и преспите, а Лира се взираше внимателно в мъглата и напрягаше слуха си, но по нищо не личеше, че не е единственият човек в Свалбард. А Йорек можеше да е мъртъв.
Командирът на мечките не й проговори, докато не се озоваха на равна площадка. Там спряха. Съдейки по шума на вълните, сигурно бяха на върха на скалите. Лира си помисли за бягство, но не се реши да предприеме каквото и да е.
— Погледни нагоре — каза мечокът, когато един порив на вятъра разтвори завесите на мъглата.
Светлината беше оскъдна, но Лира все пак се взря и остана изумена. Стояха пред огромна каменна сграда. Беше висока поне колкото най-високата част на „Джордан“, но далеч по-масивна и цялата украсена с барелефи, представящи победите на мечките — покорени скрелинги, оковани тартари, затворени в огнените мини, цепелини, каращи дарове от целия свят на краля на мечките Йофур Ракнисон.