Поне така й обясни командирът на отряда и тя трябваше да приеме думите му на доверие, защото всяка издатина на богато украсената фасада беше приютила морски птици, които грачеха, крещяха и летяха наоколо, а изпражненията им бяха покрили цялата сграда с мръснобели струпеи.
Мечките обаче като че не забелязваха мръсотията. Поведоха Лира към огромна арка, замръзналата земя под която беше покрита с птичи нечистотии. Следваше широк двор, голямо стълбище и няколко порти, на всяка от които стоеше мечок в броня и ги пропускаше само след като чуеше паролата. Броните им бяха полирани и лъскави и всички имаха пера на шлемовете. Лира неволно ги сравняваше с Йорек Бирнисон и сравнението винаги беше в негова полза — той беше по-могъщ, по-грациозен и бронята му беше истинска, с петна от ръжда и кръв, със следи от битките, а не елегантно украшение като тези на сънародниците му.
Колкото по-навътре влизаха, толкова по-топло ставаше. Усилваше се и миризмата. Дворецът на Йофур Ракнисон вонеше отвратително на гранясала тюленова мас, тор, кръв и помия. Лира смъкна качулката си да се разхлади и сбърчи нос. Надяваше се, че мечките не разбират човешките гримаси. На всеки няколко метра имаше железни скоби, в които бяха поставени газени лампи, и в мъждивата им светлина не винаги беше лесно да се ориентира.
Най-сетне спряха пред тежка желязна врата. Стражът дръпна масивното резе, а командирът внезапно бутна Лира вътре с огромната си глава и я просна на пода. Още преди да се е изправила на крака, резето щракна зад гърба й.
Беше тъмно като в рог, но Панталеймон се превърна в светулка и разреди малко тъмнината. Бяха в тясна килия, по чиито стени се стичаше влага, имаше само една каменна пейка. В дъното тъмнееше купчина дрипи, които вероятно трябваше да представляват легло, и това беше всичко.
Лира седна и заопипва дрехите си за алетиометъра.
— Доста го блъскахме, Пан — прошепна тя. — Дано да е цял.
Панталеймон кацна на ръката й и я освети, докато Лира се опитваше да се съсредоточи. Една част от нея ликуваше, че макар да е в ужасна опасност, е достатъчно спокойна да тълкува алетиометъра. Символите, които й бяха нужни, за да зададе въпросите, сами изникваха в главата й така естествено, както мускулите движеха ръцете и краката й. Дори не й се налагаше да мисли за това.
Тя завъртя стрелките и мислено зададе въпроса: „Къде е Йорек?“
Отговорът не се забави: „На един ден път оттук, отнесен от балона, но бърза насам.“
„А Роджър?“
„Той е с Йорек.“
„Какво ще направи Йорек?“
„Мисли да нахълта в двореца, за да те отърве, независимо от всички трудности.“
Тя остави алетиометъра, този път истински разтревожена.
— Те няма да му позволят. Прекалено много са. Защо не бях вещица, Пан! Тогава ти щеше да излезеш, да му отнесеш вест и щяхме да измислим подходящ план…
В този миг се случи нещо, което я накара да настръхне.
В тъмното, само на няколко крачки от нея прозвуча мъжки глас:
— Коя си ти?
Тя скочи на крака с вик. Панталеймон се превърна в прилеп и запищя над главата й.
— Коя си? — повтори мъжът. — Кажи, де! Говори!
— Стани пак светулка, Пан — изрече момичето с разтреперан глас. — Но не се приближавай много.
Светлинната затанцува във въздуха и закръжи около главата на човека. Оказа се, че дрипите в ъгъла не са били завивки, а мъж с посивяла брада, прикован към стената, чиято сплъстена коса се спускаше върху раменете. Демонът му, изнемощяла змия, лежеше на скута му, само езикът й се стрелкаше от време на време към пърхащия наоколо Панталеймон.
— Как се казвате? — попита Лира.
— Джотам Сантелия — отвърна човекът. — Професор съм към Кралската катедра по космология на Глостърския университет. А ти коя си?
— Лира Белакуа. За какво ви затвориха?
— Злобата и завистта са причината. А ти откъде идваш?
— От колежа „Джордан“.
— Какво? От Оксфорд?
— Да.
— Там ли е още онзи негодник Трелони?
— Странстващият професор? Да, там е.
— Докога, за бога! Отдавна трябваше да го принудят да се махне от науката. Лицемерен плагиат! Надут глупак!
Лира промърмори нещо неопределено.
— Публикува ли вече статията си за фотоните в гама-лъчите? — продължи да пита мъжът, като се наведе напред.
Лира се отдръпна.
— Не знам — отвърна тя, но после навикът да си измисля взе връх. — Всъщност не. Сега си спомних. Той каза, че трябвало да провери още веднъж някои изчисления. Освен това каза… че имал намерение да пише за Праха.
— Негодник! Крадец! Мерзавец! Мошеник! — изруга човекът, разтреперан от гняв.