— А сега лорд Азриел е направил и снимка на един от тези светове — каза Библиотекарят. — И ние му дадохме пари да иде да го търси. Всичко е ясно.
— Точно така. Жертвеният съвет и могъщите му покровители ще решат, че колежът „Джордан“ е свърталище на еретици. А аз трябва да лавирам между Съда на Консисторията и Жертвения съвет. В това време обаче детето расте. Те няма да я забравят. Рано или късно ще я въвлекат и това явно ще стане още сега, независимо дали го искам или не.
— Но откъде знаеш, за Бога? Пак ли алетиометърът?
— Да. Лира ще изиграе роля в това, и то значителна. А най-голямата ирония е, че ще трябва да участва, без да осъзнава какво прави. Може обаче да й се помогне и ако планът ми с токайското беше успял, тя щеше да бъде в безопасност още известно време. Искаше ми се да й спестя пътуването на север. И повече от всичко на света бих искал да мога да й обясня това…
— Тя не би те чула — прекъсна го Библиотекарят. — Достатъчно добре я познавам. Опиташ ли се да й кажеш нещо сериозно, тя ще те слуша с половин ухо пет минути и ще започне да се върти. И ако тръгнеш следващия път да я питаш какво е запомнила, всичко ще е изхвърчало от главата й.
— А ако й заговоря за Праха? Мислиш ли, че ще ме слуша?
Библиотекарят изсумтя, давайки да се разбере колко малко вероятна му се струва такава възможност.
— За какво да те слуша, за Бога? С какво може някаква теологическа главоблъсканица да заинтересува едно здраво и безгрижно дете?
— С това, че тя трябва да изпита някои неща на свой гръб. В това число и голямо предателство…
— Кой ще я предаде?
— Не, не, точно това е най-тъжното. Тя ще бъде предателката и това ще бъде ужасно преживяване. Разбира се, тя не бива да го научи, но нищо не пречи да й кажем за Праха. И ми се струва, че може и да грешиш, Чарлз. Не е изключено този въпрос да я заинтригува, стига да й го обясним простичко. Това може да й бъде от полза по-късно. А за мен ще е голямо облекчение, защото така ще се тревожа по-малко за нея.
— Това е дългът на старите — изрече Библиотекарят. — Да се тревожат за младите. А дълг на младите е да се надсмиват над тревогата на старите.
Те поседяха още малко така, после се разделиха, защото вече беше късно, а те бяха стари и изпълнени с тревога.
3.
Колежът на Лира
Колежът „Джордан“ беше най-величественият и най-богатият от всички оксфордски колежи. Може би и най-големият, но никой не би могъл да каже със сигурност. Постройките, групирани около три неправилни четириъгълника, датираха от всички възможни периоди, като се започне от ранното Средновековие и се стигне до средата на осемнадесети век. Тук нищо не беше строено по план — сградите изникваха една по една и миналото и настоящето се смесваха причудливо, оформяйки едно разностилно и запуснато великолепие. Винаги имаше по някое крило, готово всеки миг да се срути, и от пет поколения насам една и съща фамилия строители, Парслоу, имаше грижата да попречи на разрушението. Сегашният господин Парслоу учеше на занаята сина си. Те двамата и тримата им работници лазеха като неуморни термити по скелетата, които издигаха на ъгъла на Библиотеката или на покрива на Параклиса, и качваха нагоре нови каменни блокове, ролки лъскава оловна ламарина или дебели греди.
Колежът притежаваше ферми и имоти из цяла Британия. Казваха, че можеш да стигнеш до Бристол на север и до Лондон на юг, без нито веднъж да напуснеш земите на „Джордан“. Във всички части на кралството имаше бояджийници и тухларни, гори и атомни централи, които плащаха наем на „Джордан“, и всяко тримесечие на определена дата ковчежникът и помощниците му теглеха чертата, съобщаваха общата сума на Консилиума и поръчваха два лебеда за празничната трапеза. Част от парите се влагаха в нови инвестиции — Консилиумът току-що беше одобрил покупката на административна сграда в Манчестър, — а останалите отиваха за скромното възнаграждение на Професорите и заплатите на прислугата (в това число на Парслоу и на още дузина семейства занаятчии и търговци, които обслужваха колежа), за попълване на богатите запаси от вино в избата, за закупуване на книги и анбарографи за огромната Библиотека, заемаща цяла една страна на двора Мелроуз и седеметажен подземен лабиринт отдолу, и, не на последно място, за попълване на философската апаратура на Параклиса с най-новите изобретения.
Беше важно Параклисът да е в крак с времето, тъй като в областта на експерименталната теология „Джордан“ нямаше равен нито в Европа, нито в Нова Франция. Поне това Лира беше усвоила твърдо. Тя се гордееше със славата на своя колеж и обичаше да се хвали с нея пред градските хлапета и малките голтаци, с които играеше край Канала или Глинозема. На гостуващите професори и учени гледаше със съжаление, примесено с презрение — бедничките, те не бяха част от „Джордан“ и следователно знаеха по-малко и от най-нищожния стипендиант на колежа!