Лира за миг се уплаши, че ще получи удар. От ъгълчетата на устата му се стичаше слюнка.
— Да — съгласи се тя. — И аз винаги съм мислела, че е мошеник и подлец.
Беше цяло чудо, че в килията беше попаднало момиченце, което познаваше не друг, а заклетия му враг, но старецът като че не забелязваше. Горкият, явно беше съвсем луд и в това нямаше нищо чудно, но можеше да разполага с информация, която Лира да използва.
Тя се приближи предпазливо до него.
— Професор Трелони обичаше да се хвали колко добре познава краля на мечките…
— Да се хвали? Разбира се, той друго не може! Фукльо! И пират! Няма нито един собствен труд! Всичко е откраднато от по-кадърните!
— Точно така е — най-искрено заяви Лира. — А когато направи нещо свое, нищо не излиза.
— Да, да! Напълно си права! Никакъв талант, никакво въображение, всичко е лъжа от начало до край!
— Ето, аз си мисля, че вие например знаете за мечките много повече от него…
— За мечките? Ха, че аз мога да напиша цял трактат за тях! Нали точно затова ме затвориха!
— Как така?
— Знам твърде много за тях и те не посмяха да ме убият. Не биха посмели, колкото и да им се иска. Аз имам приятели, могъщи приятели.
— Да — съгласи се тя. — И съм сигурна, че ще сте чудесен учител. С вашия опит и знания!
При цялата му лудост явно у него просветна искрица здрав разум и той я изгледа остро, сякаш подозираше, че му се подиграва, Лира обаче цял живот си беше имала работа с недоверчиви и капризни Професори и го загледа с такова искрено възхищение, че мъжът омекна.
— Учител… Да, бива ме за учител. Дай ми подходящ ученик, а аз ще запаля пожар в ума му!
— Защото вашите знания не бива просто да изчезнат безследно! — окуражи го тя. — Те трябва да стигнат до другите, за да ви запомнят.
— Така е — кимна сериозно ученият. — Много разумно изказване, дете. Как ти е името?
— Лира. Ще ме научите ли за мечките?
— Мечките… — повтори той със съмнение.
— Наистина искам да знам повече за космологията и за Праха, но не съм достатъчно умна за това. Трябват ви по-умни ученици. Но за мечките мога да науча нещичко. Можем да се поупражняваме върху тези неща и може би ще стигнем и до Праха.
Той кимна замислено.
— Да, струва ми се, че си права. Има връзка между микрокосмоса и макрокосмоса! Звездите са живи, дете. Знаеше ли го? Всичко тук е живо и е подчинено на велика цел! Вселената се подчинява на голям замисъл! Всяко нещо си има цел и смисъл. Смисълът на твоето съществуване е да ми го напомниш. Чудесно, чудесно! В отчаянието си го бях забравил. Чудесно, детето ми!
— Виждал ли сте краля? Йофур Ракнисон?
— Да, разбира се. Дойдох тук по негова покана. Той имаше намерение да открие университет. Щеше да ме направи ректор. Това щеше да е голям удар за Кралското арктическо общество, в това число и за Трелони.
— И какво стана?
— Бях предаден от дребни хорица, сред които и Трелони, разбира се. Той беше тук, в Свалбард. Разпространяваше лъжи и клевети по мой адрес, че не съм бил учен. Клевети! Злословия! А кой откри доказателството на хипотезата на Барнард-Стоукс, а? Сантелия! Трелони не можа да го преглътне и започна да сипе лъжи. Йофур Ракнисон заповяда да ме хвърлят тук. Но един ден ще изляза оттук, ще видиш. И ще бъда Ректор! Тогава Трелони ще дойде да ме моля за милост. И нека посмеят тогава от Кралското арктическо общество да отрекат научните ми заслуги! Всичките ще ги разоблича!
— Мисля, че Йорек Бирнисон ще ви повярва, когато се върне — подметна Лира.
— Йорек Бирнисон? Чакай от умрял писмо! Той никога няма да се върне.
— Вече пътува насам.
— Тогава ще го убият. Той не е мечка, а изгнаник. Също като мен. Без каквито и да било права и привилегии.
— Да предположим все пак, че Йорек Бирнисон се върне. И извика Йофур Ракнисон на двубой…
— Не, няма да го допуснат — решително заяви Професорът. — Йофур никога няма да признае правото на Йорек Бирнисон да се бие с него. Йорек просто няма никакви права. Със същия успех може да е тюлен, морж или каквото и да е друго, но не и мечка. Все едно е тартарин или скрелинг. Няма да го удостоят с честта да се бие с мечка. Ще го убият с огнехвъргачки още преди да се е приближил. Без надежда. Без милост.
Лира усети как в гърдите й се надига отчаяние.
— А другите затворници? — попита тя. — Знаете ли къде ги държат?
— Другите затворници ли?
— Ами… например лорд Азриел.
Професорът изведнъж се промени, сви се уплашено и се притисна до стената.
— Ш-шт! По-тихо! Ще те чуят! — изсъска той.
— Защо не бива да споменаваме лорд Азриел?
— Забранено е! Опасно! Йофур Ракнисон не позволява да се споменава името му!