Лира се приближи до него и също заговори шепнешком.
— Защо? — попита тя.
— Жертвеният съвет е натоварил Йофур Ракнисон със задачата да държи в плен лорд Азриел. Госпожа Колтър дойде лично да се срещне с краля и му предложи какви ли не привилегии, само и само да държи лорд Азриел по-далеч от тях. Аз го знам, защото по онова време се ползвах с благоразположението на Йофур. Да, срещнах се с госпожа Колтър и имах дълъг разговор с нея. Йофур си изгуби ума по нея. Само за госпожа Колтър приказваше. За нея би направил абсолютно всичко. Ако тя поиска от него да държи лорд Азриел на стотици мили далеч, той ще го направи. Няма нищо, на което не би се съгласил. Знаеш ли, че има намерение да нарече столицата си на нейно име?
— Значи той не би позволил на никого да се срещне с лорд Азриел?
— За нищо на света! Но той се бои и от лорд Азриел и играе много трудна игра. Йофур обаче е умен. Опитва се да угоди и на двамата. Държи лорд Азриел изолиран, за да е доволна госпожа Колтър, и в същото време доставя цялото оборудване, което лордът поиска, за да удовлетвори и неговите желания. Това равновесие не може да изтрае дълго. Прекалено нестабилно е. Не можеш да угодиш на всички. Скоро ще рухне. Знам го от сигурен източник.
— Наистина ли? — попита Лира механично, но умът й беше другаде. — Кога ще ни нахранят, Професоре?
— Да ни нахранят ли?
— Трябва от време на време да ни носят по нещо за ядене, иначе ще умрем от глад. Пък и на пода има кости. Предполагам, че са тюленови?
— Тюленови… Не знам. Възможно е.
Лира се изправи и пипнешком тръгна към вратата. Разбира се, нямаше дръжка, нито ключалка, нямаше и процепи, през които да влиза светлина. Тя опря ухо във вратата, но не чу нищо. Зад гърба й старецът си мърмореше нещо. Веригите му издрънчаха, когато той се обърна с лице към стената и не след дълго започна да похърква.
Тя се върна на пейката. Панталеймон, уморен от усилието да излъчва светлина, се беше превърнал в прилеп и това му се отразяваше много добре. Хвърчеше в тъмното и надаваше тихи писъци, а в това време Лира седеше на пейката и си гризеше ноктите.
Внезапно тя си спомни нещо, което беше чула от Странстващия професор в Стаята за отдих. Нещо, което я глождеше, откакто Йорек Бирнисон за пръв път спомена името на Йофур. Сега то изплува изведнъж — професор Трелони беше казал, че Йофур Ракнисон повече от всичко на света мечтае да си има демон.
Естествено, тогава тя не разбра какво означава това, защото нямаше представа, че Йофур Ракнисон не е човек. А хората имаха демони, така че се получаваше пълна безсмислица.
Сега вече й стана ясно. Всичко, което беше чула за мечия крал, се свеждаше до едно: Йофур Ракнисон искаше да бъде човек и да си има демон.
И още в същия миг в ума й се зароди план. Имаше начин Йофур Ракнисон да бъде принуден да направи нещо, което иначе не би направил. Начин Йорек Бирнисон да заеме престола, който му се полагаше по право. Начин да се добере до лорд Азриел и да му даде алетиометъра.
Трябваше само планът да узрее в главата й.
Тя беше почти заспала, когато резето изщрака и вратата се отвори. Вътре нахлу светлина и Лира тутакси скочи на крака, а Панталеймон бързо се шмугна в джоба й.
Стражът наведе глава, вдигна от пода парче тюленово месо и се накани да го хвърли вътре, В същия миг Лира се озова до него.
— Заведи ме при Йофур Ракнисон. Много е спешно. Ако не го направиш, ще си имаш неприятности.
Мечокът изпусна месото. Не беше лесно да се прочете нещо по мечешка муцуна, но изглеждаше ядосан.
— Става дума за Йорек Бирнисон — побърза да добави тя. — Знам нещо за него, което ще заинтересува краля.
— Кажи какво е и аз ще му го предам — нареди мечокът.
— Не е правилно някой друг да го научи преди краля — възрази Лира. — Съжалявам, не искам да съм груба, но е редно кралят пръв да научава всичко.
Може би стражът не беше от най-умните, защото се замисли, после хвърли парчето месо в килията.
— Добре. Ела с мен.
Излязоха на открито и тя беше благодарна за това. Мъглата се беше вдигнала и над оградения с висок каменен зид двор блещукаха звездите. Стражът поведе разговор с друг мечок, който се приближи към нея.
— Не можеш да се срещнеш с Йофур Ракнисон, когато на теб ти се иска — каза той. — Ще трябва да почакаш, докато той пожелае да те види.
— Но аз имам да му казвам нещо спешно! — настоя Лира. — За Йорек Бирнисон. Сигурна съм, че негово величество ще иска да го чуе, но не мога да го кажа никому, защото няма да е учтиво. Той много ще се ядоса, ако разбере, че не сме били учтиви.
Това изглежда беше солиден довод или пък успя да обърка достатъчно мечока, който се поколеба. Лира си го обясняваше така: Йофур Ракнисон беше въвел толкова нови обичаи сред мечките, че те още не знаеха как трябва да се държат, и тя трябваше да се възползва от това.