Тя прогони тези мисли и зададе въпроса, който интересуваше Йофур Ракнисон. Кое беше първото същество, убито от него?
Отговорът дойде неочаквано: собственият му баща.
Тя продължи да пита и научи, че когато Йофур още съвсем млад излязъл за пръв път на лов, се натъкнал на самотен мечок. Двамата се скарали, сбили се и Йофур го убил. Когато по-късно научил, че е убил баща си (мечките се възпитаваха от майките и рядко виждаха бащите си), той скрил истината от другите. Никой не я знаел, освен него.
Тя остави алетиометъра и се замисли как да му го каже.
— Използвай ласкателство! — прошепна Панталеймон. — На него нищо друго не му трябва.
Лира отвори вратата и завари Йофур Ракнисон да я чака нетърпеливо, а на лицето му бяха изписани чисто човешки чувства — тържество, коварство, очакване, алчност.
— Е?
Лира коленичи пред него, наведе глава и докосна лявата му лапа — по-силната при мечките.
— Прости ми, Йофур Ракнисон! Не знаех, че си толкова силен и велик!
— Какво правиш? Отговори на въпроса ми!
— Първият, когото си убил, е собственият ти баща. Мисля, че ти си нов бог, Йофур Ракнисон. Сигурно е така, защото само бог би имал силата да го направи.
— Ти знаеш! И можеш да виждаш!
— Да, защото съм демон, както вече ти казах.
— Кажи ми още нещо. Какво ми обеща лейди Колтър, когато дойде тук?
Лира още веднъж трябваше да се оттегли в празната стая, а когато се върна, заяви:
— Обещала ти е, че ще накара Магистратурата в Женева да те покръсти в християнската вяра, макар да нямаш демон. Боя се обаче, че не е изпълнила обещанието си, Йофур Ракнисон. Те няма да се съгласят, докато не се сдобиеш с демон. Мисля, че тя го е знаела и не ти е казала истината. Във всеки случай, ако аз стана твой демон, тогава няма да има никакви пречки, защото никой не би оспорвал правото ти да бъдеш покръстен. Ти ще можеш да поставиш искането си и те няма как да ти откажат.
— Да… Така е. Точно това каза тя. Всяка дума е вярна. Значи ме е измамила? Аз й повярвах, а тя ме е измамила?
— Да, но това вече не е важно. Извинявай, Йофур Ракнисон, но трябва да ти кажа, че Йорек Бирнисон е само на четири часа път оттук, и не е зле да кажеш на стражите си да не стрелят по него. Ако имаш намерение да се биеш за мен, трябва да го пуснат да дойде в двореца.
— Да…
— А когато дойде, може би ще е най-добре да си дам вид, че още съм негов демон, и да го убедя, че съм се загубила. Той няма как да разбере, че го лъжа. Ще кажеш ли на другите мечки, че съм била негов демон и че ще принадлежа на теб, когато го победиш?
— Не знам… Как трябва да постъпя?
— Мисля, че засега е по-добре да не им казваш. След като веднъж станем едно цяло, ще помислим и ще решим. Сега просто трябва да обясниш на другите мечки защо си решил да се биеш с Йорек Бирнисон в честен двубой. Трябва да измислим благовидна причина. Разбира се, те ще приемат всичко, което им кажеш, но ако знаят основанията ти, ще ти се възхищават още повече.
— Така е. Какво да им кажем?
— Кажи им… Кажи им, че за да бъде кралството ти в безопасност, ти сам си предизвикал Йорек Бирнисон на двубой и онзи, който победи, ще управлява завинаги. Ако направиш така, че идването му тук да изглежда твоя идея, поданиците ти ще бъдат наистина впечатлени. Ще си помислят, че можеш да го повикаш отдалеч. Че можеш да направиш всичко, което пожелаеш.
— Така е…
Огромният мечок беше съвсем безпомощен. Усещането за власт над него почти опияняваше Лира и ако Панталеймон не я беше ущипал здраво по ръката, за да й напомни за опасността, спокойно би могла да загуби всяко чувство за мярка.
Тя обаче се опомни и скромно се отдръпна встрани, за да наблюдава как мечките под трескавите заповеди на Йофур подготвят арената на боя. В това време нищо неподозиращият Йорек се приближаваше към онова, което щеше да бъде битка за собствения му живот.
20.
A Outrance2
Двубоите между мечките бяха нещо обичайно и съпроводено със сложен ритуал. Рядко се случваше обаче една мечка да убие друга и това обикновено ставаше случайно или ако единият от противниците изтълкуваше неправилно сигналите на другия, както беше в случая на Йорек. Откровеното убийство като това на бащата на Йофур все още беше рядкост.
Но от време на време възникваха обстоятелства, при които единственият начин да се реши даден спор беше двубоят на живот и смърт. И в този случай церемонията беше разработена в подробности.
В мига, в който Йофур обяви, че Йорек Бирнисон наближава Свалбард, арената, на която щеше да се състои двубоят, беше подравнена и загладена, а от огнените мини дойдоха ковачи да подготвят бронята на краля. Всеки нит беше огледан, всеки шев — проверен, а отделните й части бяха полирани с най-фин пясък. Не по-малко внимание беше обърнато и на ноктите му. Златните пластинки бяха свалени и всеки двайсетсантиметров шип беше грижливо изпилен и подострен като шило. Лира наблюдаваше със свито сърце приготовленията — никой нямаше да окаже подобно внимание на Йорек, който цяло денонощие вече вървеше през ледовете, без почивка и храна, а бе възможно и да е ранен при падането. Тя му беше навлякла този двубой без негово знание. По едно време Йофур изпробва остротата на ноктите си върху един току-що убит морж, разсичайки с един замах кожата му, сякаш беше хартия, и силата на удара си, от който черепът на животното се строши като яйчена черупка. Лира не издържа, извини се и избяга на скришно място, за да си поплаче.