Дори Панталеймон, който обикновено се опитваше да я развесели, беше помръкнал. Оставаше единствено да се допитат до алетиометъра. Според него Йорек беше само на един час път от двореца. След като й даде същия отговор втори път, Лира трябваше да му повярва, дори имаше чувството, че уредът й се сърди, задето го пита два пъти едно и също.
Вестта вече беше обиколила мечките и на площадката се беше събрала огромна тълпа. Мечките от по-висок ранг бяха заели най-хубавите места, а за женските имаше специална ложа, в която се бяха настанили, разбира се, и жените на Йофур. Женските мечки изпълваха Лира с огромно любопитство, но сега нямаше време да задава въпроси. Вместо това тя стоеше до краля и наблюдаваше придворните, като се опитваше да разгадае значението на всевъзможните медали, украшения и емблеми, с които бяха окичени. Някои от най-знатните носеха като Йофур кукли вместо демони, което беше явно подмазване, и сега Лира злорадо наблюдаваше как се чудят какво да правят с тях, след като не видяха парцалената кукла в ръцете на краля. Дали да ги хвърлят? Може би бяха изпаднали в немилост? Как да се държат сега?
Тази неувереност витаеше сред целия двор и Лира разбираше причината. Те не бяха сигурни какво са. Не бяха като Йорек Бирнисон — уверени, чисти и непоколебими. Несигурността беше надвиснала над тях и ги караше да се споглеждат крадешком и плахо да следят с поглед краля си.
Наблюдаваха и нея с неприкрито любопитство. Тя скромно стоеше до Йофур и мълчеше, свеждайки очи, когато някой я погледнеше.
Мъглата вече се беше вдигнала и въздухът беше прозрачен като кристал. Лира стоеше трепереща върху една замръзнала пряспа край арената и се вглеждаше в небето, копнеейки с цялото си сърце отгоре да се спуснат изящните черни силуети и да я отнесат надалеч. Или да види онзи приказен град в светлината на Аврора, където можеше да върви необезпокоявана по окъпаните в слънце булеварди. Или да усети големите ръце на Мама Коста, да я обгърне близката миризма на плът и на готвено…
Сълзите й замръзваха в мига, в който се появяваха, и тя трябваше да ги отмахва постоянно. Толкова беше уплашена! Мечките, които не можеха да плачат, не разбираха какво става — това беше някаква човешка характеристика, която не ги вълнуваше. А Панталеймон не можеше да я утеши както обикновено, макар че тя продължаваше да държи ръката си в джоба около малкото му мише телце, а демонът душеше пръстите й.
Близо до нея ковачите довършваха работата си по кралската броня. Йофур се извисяваше като огромна метална кула от блестяща стомана, инкрустирана със злато. Шлемът му скриваше горната половина на главата му с искряща сребристосива черупка, в която зееше дълбокият процеп за очите. Под бронята тялото му беше защитено от плътно прилепнала ризница. В мига, в който я зърна, Лира осъзна, че е предала Йорек Бирнисон, защото той не разполагаше с нищо подобно. Неговата броня предпазваше само гърба и хълбоците му. Тя се вгледа в Йофур, толкова гладък и могъщ, и усети как й прилошава от чувство за вина и тревога.
— Прощавайте, ваше величество — обади се тя, — но ако си спомняте какво ви казах…
Гласът й прозвуча тънък и отмалял. Йофур Ракнисон обърна към нея огромната си глава. В този миг три мечки държаха пред него мишена, която той трябваше да разсече с острите си нокти.
— Да, какво?
— Помните ли, казах ви, че ще е най-добре аз да поговоря с Йорек Бирнисон и да си дам вид…
Но още преди да е довършила изречението, откъм стражевата кула прозвуча могъщият рев на часовите. Останалите разбраха какво означава този рев и го подеха тържествуващо. Бяха видели Йорек.
— Моля ви! — умолително изрече Лира. — Ще го надхитря, ще видите!
— Да, да! Върви. Върви и го окуражи! — Йофур едва говореше от вълнение и ярост.
Лира тръгна през площадката и мечките от двете й страни се отдръпнаха да й направят път. Но къде беше Йорек? В този миг тя съобрази, че стражевата кула е висока и оттам се вижда по-добре. Не й оставаше нищо друго, освен да продължи да върви през преспите.