Той я видя пръв и с няколко скока се озова до нея, като вдигна облак сняг.
— О, Йорек! Направих нещо ужасно! Мили мой, ще трябва да се биеш с Йофур Ракнисон, а ти не си готов. Уморен си, гладен, а бронята ти…
— Какво е това ужасно нещо?
— Казах му, че идваш, защото тълкувателят ми каза така. А той безумно иска да има демон. Аз го излъгах, че съм твой демон и че искам да те изоставя, за да остана с него, но той ще трябва да се бие с теб, за да ме спечели. Защото иначе, Йорек, миличък, те никога нямаше да ти позволят да се приближиш, щяха просто да те изгорят с огнехвъргачките…
— Излъгала си Йофур Ракнисон?
— Да. Накарах го да се съгласи да се бие с теб, вместо да те убие на място като изгнаник. Победителят ще бъде крал на мечките. Трябваше да постъпя така, защото…
— Белакуа ли? Не, ти си Лира Златоустата! Да се бия с него, е единственото, което искам. Ела, демонче!
Момичето погледна Йорек Бирнисон в неговата очукана броня, строен, свиреп и могъщ, и усети, че сърцето й ще се пръсне от гордост.
Двамата се запътиха заедно към огромния дворец на Йофур, в чието подножие се простираше равната площадка, готова за двубоя. По бойниците се тълпяха мечки, на всеки прозорец се виждаха бели муцуни, а край арената се издигаше плътна стена от масивни бели тела с черните точки на очите и носовете. Застаналите най-отпред се отдръпнаха, за да сторят път на Йорек Бирнисон и неговия демон. Всички погледи бяха приковани в тях.
Йорек застана на арената срещу Йофур Ракнисон. Кралят слезе от замръзналата пряспа, на която стоеше, и двамата се озоваха лице в лице. Само няколко метра ги деляха.
Лира стоеше толкова близо до Йорек, че усещаше трепета, който прииждаше от него като от огромно динамо, излъчващо мощна анбарна енергия. Тя докосна незащитената част на шията му и прошепна:
— Бий се добре, Йорек, мили мой. Ти си истинският крал, а този тук е никой.
И се отдръпна.
— Мечи народе! — изрева Йорек Бирнисон и ревът отекна в дебелите стени на палата, пропъждайки накацалите птици. — Ето условията на двубоя: ако Йофур Ракнисон ме убие, той ще бъде ваш крал навеки и никой не ще има правото да го оспори. Ако аз убия Йофур Ракнисон, аз ще бъда вашият крал. Първата ми заповед ще бъде да сравните със земята този палат, тази жалка пародия заедно с всичките й джунджурийки, а златото и мрамора да хвърлите в морето. Металът на мечките е желязото, а не златото. Йофур Ракнисон оскверни Свалбард. Аз дойдох да го очистя. Йофур Ракнисон, предизвиквам те на двубой!
— Мечи народе! — извика на свой ред Йофур. — Йорек Бирнисон се върна, защото аз го повиках. Аз съм този, който определя условията на двубоя, а те са: ако аз убия Йорек Бирнисон, тялото му ще бъде разкъсано и хвърлено за храна на скалните призраци. Главата му ще бъде набучена на стените на двореца ми. Споменът за него ще бъде предаден на забвение. Споменаването на името му ще се тълкува като най-тежко престъпление…
Той продължи в този дух, после отново заговори Йорек, и още веднъж кралят. Това беше ритуал, който се спазваше строго. Лира ги гледаше и си мислеше колко са различни — Йофур толкова бляскав и могъщ, преливащ от сила и здраве, прекрасно въоръжен, горд и царствен, а Йорек — по-дребен при цялата си мощ, зле въоръжен, с ръждясала и очукана броня. Ала тя беше неговата душа. Беше си я направил сам и му прилягаше. С нея бяха едно. Йофур не беше доволен от бронята си — както и от душата си. Той беше неспокоен, докато Йорек нямаше никакви колебания.
Лира усещаше, че и другите мечки ги сравняват. Но Йофур и Йорек не бяха просто две мечки. Всеки от тях въплъщаваше различно бъдеще, различна съдба за мечия народ. Йофур го беше повел в една посока, Йорек щеше да избере друга и в мига, в който един от двамата победеше, бъдещето, предначертано от другия, щеше да си отиде завинаги.
Ритуалът навлезе във втората си фаза и двамата започнаха да тъпчат неспокойно снега и да се приближават един към друг, като клатеха и въртяха глави. Зрителите бяха застинали. Всички погледи бяха вперени в двамата противници.
Те застанаха в двата края на арената и се загледаха безмълвно. И изведнъж се втурнаха едновременно един срещу друг, вдигайки облаци сняг. Приличаха на две огромни канари, откъртени от два срещуположни върха, които се търкалят главоломно една срещу друга и набират скорост, прескачат пукнатините и правят на трески изпречилите се дървета, докато накрая се сблъскат с грохот и се разпилеят на прах. Така се сблъскаха двата мечока. Трясъкът разцепи покойния въздух и отекна в стените на двореца. Но те не се разсипаха на прах, както би станало с канарите, а се сгромолясаха в снега. Пръв се надигна Йорек, който се изви пъргаво и се вкопчи в Йофур, чиято броня беше смачкана от удара. Той се пресегна мълниеносно към най-уязвимото му място, шията — там, където между ризницата и шлема зееше пролука, — пъхна острите си закривели нокти в козината му и с все сила дръпна шлема.