Тя се наведе над уреда и се напрегна да проследи движението на стрелката, която се мяташе бясно от един символ към друг.
— Да — изрече накрая и пусна алетиометъра в скута си, като премигваше и се отърсваше от транса. — Да, разбрах какво ми казва. Тя отново ме преследва. Иска нещо, което е у мен, защото лорд Азриел също се нуждае от него. Трябва им за този… за този експеримент, какъвто и да е той…
Момичето млъкна и си пое дълбоко дъх. Нещо я безпокоеше, но не можеше да разбере какво е. Знаеше, че нещото, към което се стреми госпожа Колтър, е самият алетиометър — тя го искаше и преди, пък и какво друго би могло да бъде? И все пак едва ли беше това, защото уредът не сочеше към себе си.
— Предполагам, че е алетиометърът — каза тя колебливо. — През цялото време си мислех това. Трябва да го занеса на лорд Азриел, преди тя да се е добрала до него. Ако попадне в нейните ръце, всички ще умрем.
В мига, в който го изрече, почувства невероятна умора и такова отчаяние, че смъртта й се стори избавление. Ала примерът на Йорек й пречеше да го признае. Тя остави алетиометъра и се изправи.
— Къде е тя сега? — попита Йорек.
— На няколко часа път оттук. Мисля, че трябва да занеса алетиометъра на лорд Азриел по най-бързия начин.
— Аз ще дойда с теб — предложи той.
Лира не възрази. Докато Йорек даваше нареждания да подготвят въоръжен отряд, който да ги придружи в последния етап от пътуването им на север, тя седеше неподвижно и си пазеше силите. Усещаше, че при това последно тълкуване нещо си е отишло от нея. Затвори очи и потъна в дрямка, но не след дълго я събудиха, за да потеглят на път.
21.
Посрещането на лорд Азриел
Лира яздеше силен млад мечок, Роджър беше възседнал друг, а Йорек крачеше пред тях, докато въоръженият с огнехвъргачка отряд пазеше гърба им. Пътят беше дълъг и труден. Вътрешността на Свалбард беше планинска, с безредно пръснати върхове и остри хребети, прорязани от дълбоки дефилета и долини. Студът беше нетърпим. Лира се сети за шейните на циганите, с които бяха стигнали Болвангар. Сега онова пътуване й се струваше най-удобното и приятното на света. Тук въздухът беше толкова пронизващо студен, че не би могла да си представи нещо по-мъчително от придвижването им. Може би мечокът, когото яздеше, нямаше такава лека стъпка като Йорек, а може би просто беше уморена до дъното на душата си.
Не знаеше къде отиват, нито колко време ще им отнеме пътят. Знаеше само онова, което й беше казал старият мечок Сьорен Ейсарсон, докато подготвяха огнехвъргачката. Той беше участвал в преговорите с лорд Азриел относно условията на пленничеството му и си ги спомняше добре.
Отначало свалбардските мечки гледали на него като на всеки друг политик, крал или нарушител на реда, заточен в техните студени земи. Всички пленници били важни особи, иначе не биха останали живи, и биха могли да бъдат полезни един ден, ако някой обрат на съдбата ги върне на върха в родината им. Ето защо мечките неизменно се отнасяли към тях с уважение и без излишна суровост.
За лорд Азриел условията в Свалбард не били нито по-добри, нито по-лоши, отколкото за стотиците затворници, минали оттам. Но имало неща, които карали тъмничарите му да гледат на него с опасение. Всичко, свързано по някакъв начин с Праха, било обвито в тайнственост и криело смътна заплаха. Пък и съвсем явен бил страхът на онези, които го заточили там. Това впечатление още повече се усилвало от тайните разговори на госпожа Колтър с Йофур Ракнисон.
Освен това мечките били силно впечатлени от необикновено властната му и високомерна натура. Той се наложил дори над Йофур Ракнисон, като убедително и красноречиво му доказал, че е негово право сам да си избере къде да живее.
Първото жилище, което му предложили, по неговите думи било разположено твърде ниско. Трябвало му по-високо място, далеч от пушеците и суетнята на огнените мини и ковачниците. Той дал на мечките план, по който да му построят жилище, и посочил мястото. Подкупвал ги със злато, ласкаел и сплашвал дори самия крал, и в крайна сметка мечките се хванали на работа далеч по-охотно, отколкото били свикнали. Не след дълго на един скалист нос се издигнала голяма къща, солидна и просторна, с камини, в които горели огромни буци въглища, и с прозорци от истинско стъкло. Там заживял затворникът, който се държал като крал.