Стори й се, че е изминал само миг, когато чу гласа на Торолд:
— Последвайте ме, госпожице.
С мъка се надигна от креслото и заедно с Роджър се запъти към топлата баня, където на окачалката висяха пухкави хавлии, а от ваната се вдигаше пара.
— Ти се изкъпи пръв — предложи Лира, — а аз ще седна отвън и ще си приказваме.
Роджър се пъхна във ваната, като примижаваше и се мръщеше от горещата вода. Двамата неведнъж бяха плували голи в реките около Оксфорд, но това беше нещо друго.
— Боя се от чичо ти — подвикна Роджър през отворената врата. — Исках да кажа, от баща ти.
— Чичо е по-добре. Аз също понякога се боя от него.
— Когато влязохме, той най-напред не ме видя. Виждаше само теб и ужасно се уплаши, докато не ме забеляза. Тогава изведнъж се успокои.
— Просто беше много изненадан — каза Лира. — Всеки на негово място щеше да се учуди да види някого, когото не очаква. За последен път се видяхме в Стаята за отдих. Нямаше как да не се стресне.
— Не — възрази Роджър. — Не е това. Той ме гледаше като вълк.
— Въобразяваш си.
— Не си въобразявам. Повече ме е страх от него, отколкото от госпожа Колтър, това е.
Той започна да се плакне, а Лира измъкна алетиометъра.
— Искаш ли да попитам тълкувателя?
— Ами… не знам. Има неща, дето предпочитам да не ги знам. Имам чувството, че откакто Лакомиите дойдоха в Оксфорд, не съм чул нищо хубаво. Затова не мисля по-далеч от следващите пет минути. Ето, банята е хубаво нещо, и хавлиите са топли. Ще се изсуша и след пет минути може би ще мисля за едно хубаво хапване. А след още пет минути ще ми се прииска да си легна на топло. После не знам, Лира. Ужасни неща видяхме. И още ще има. Затова по-добре да не знам какво ще стане. И това дотук ми стига.
— Да — уморено въздъхна Лира. — Понякога и аз се чувствам така.
Тя подържа още малко алетиометъра в ръце, но не завъртя стрелките, не обърна внимание и на тънката стрелка. Панталеймон я наблюдаваше мълчаливо.
След като и двамата се изкъпаха и хапнаха хляб и сирене с вино, разредено с топла вода, Торолд каза:
— Момчето да си ляга. Аз ще му покажа стаята. Госпожице Лира, негова светлост пита ще отидете ли при него в библиотеката.
Лира намери лорд Азриел в една стая, чиито големи прозорци гледаха към замръзналото море. Вътре гореше огромна камина, а светлината на лампата беше намалена, така че нищо да не пречи на гледката към студената пустош отвън, осветена от звездите. Лорд Азриел, седнал в огромно кресло до огъня, й посочи мълчаливо креслото от другата страна на камината.
— Твоят приятел Йорек Бирнисон си почива отвън. Каза, че предпочитал студа.
— Разказа ли ти за двубоя си с Йофур Ракнисон?
— Не знам подробности, но доколкото разбрах, сега той е крал на Свалбард. Така ли е?
— Разбира се, че е така. Йорек никога не лъже.
— Той изглежда се е нагърбил със задачата да те пази.
— Не, прави го, защото Джон Фаа му нареди.
— Какво общо има с това Джон Фаа?
— Ще ти кажа, ако и ти ми кажеш нещо. Ти си ми баща, нали?
— Да. И какво?
— Какво ли? По-рано трябваше да ми кажеш, ето това. Не бива да се крият такива неща, защото човек се чувства глупак, когато разбере. Пък е и жестоко. Какво щеше да се промени, ако знаех, че съм ти дъщеря? Можеше да ми го съобщиш още преди години. Можеше да ме помолиш да го пазя в тайна и аз щях да го направя, колкото и да съм малка. Щях да съм толкова горда, че нищо нямаше да го изтръгне от мен, ако ме беше помолил да пазя тайна. Ти обаче не го направи. Другите знаеха, а на мен никой не ми каза.
— А как разбра?
— От Джон Фаа.
— Той каза ли ти за майка ти?
— Да.
— Тогава нямам какво повече да ти кажа. И нямам никакво намерение да позволя на едно нагло дете да ме разпитва и да ме упреква. Сега искам да знам какво си видяла и какво си правила по пътя насам.
— Донесох ти проклетия алетиометър! — избухна Лира, която едва сдържаше сълзите си. — Пазих го от „Джордан“ дотук, крих го и треперих над него през цялото време, а можех просто да се откажа и да не ми се случи нищо. А ти дори не каза благодаря, нито показа с нещо, че се радваш да ме видиш! Изобщо не знам защо го направих, но го направих. Даже в смрадливия дворец на Йофур Ракнисон с всичките тия мечки… Подлъгах го да се бие с Йорек, за да мога да дойда тук заради теб… А ти едва не припадна, когато ме видя, сякаш съм някаква гадина, която не искаше да ти се изпречва пред погледа. Ти не си човек, лорд Азриел! Не си ми баща! Баща ми не би се държал така с мен. Бащите обичат дъщерите си, нали така? Ти обаче не ме обичаш, аз също не те обичам и това е истината. Обичам Отец Корам, обичам и Йорек Бирнисон. Обичам един брониран мечок повече от собствения си баща. И бас държа, че Йорек ме обича повече от теб.