— Но чия е идеята да се правят такива операции?
— Нейна. Тя стигна до предположението, че може да има връзка между двете неща, които стават в пубертета — промените в демоните и струпването на Праха. Може би ако демонът бъде отделен от тялото, вече няма да сме подвластни на Праха — на първородния грях. Въпросът беше дали е възможно демонът и тялото да бъдат разделени и човек да остане жив. Тя обаче е пътувала много и е видяла какво ли не. Била е и в Африка например. Африканците имат начин за поробване на хората, наречен зомбиране. Зомбито няма собствена воля — то може да работи ден и нощ, без да се умори и да се оплаче. Има вид на труп…
— Това сигурно е човек без демон?
— Точно така. И по този начин тя установила, че разделянето е възможно.
— Тони Коста ми разказа за ужасни призраци, които бродели из горите на север. Може би и те са нещо подобно.
— Така е. Във всеки случай, Жертвеният съвет е породен от идеи като тази и от църковната догма за първородния грях.
Демонът на лорд Азриел помръдна уши и той сложи ръка върху красивата му глава.
— Когато започнаха тези операции, се случи още нещо, което те не забелязаха. Енергията, свързваща демона с тялото, е огромна. По време на операцията тази енергия се освобождава за част от секундата. Не я забелязват, защото я приемат за шок, отвращение или възмущение, а те са научени да не обръщат внимание на такива неща. И затова не са разбрали какво може тя и не са я впрегнали…
Лира вече не издържаше да седи на едно място. Изправи се, приближи се до прозореца и се загледа в мрака с невиждащи очи. Прекалено жестоко беше. Колкото и важен да беше първородният грях, жестокостта на онова, което бяха сторили на Тони Макариос и останалите, минаваше всяка граница. Нищо не можеше да го оправдае.
— А ти какво правиш? — попита тя. — Участвал ли си в такива операции?
— Мен ме интересува нещо съвсем друго. Мисля, че Жертвеният съвет тъпче на едно място. Аз искам да се добера до самия източник на Праха.
— Източник ли? Откъде може да идва той?
— От другата вселена, която виждаме в Северното сияние.
Лира отново се извърна. Баща й се беше отпуснал в креслото, ленив и могъщ, а очите му бяха свирепи като тези на демона му. Тя не го обичаше, не му вярваше, но не можеше да не му се възхищава.
— Каква е тази друга вселена? — попита.
— Един от милиардите паралелни светове. Вещиците знаят за нея от векове, но първите теолози, доказали математически съществуването й, били отлъчени от църквата преди петдесетина години. Това обаче е истината и е невъзможно да бъде отречена. Но никой досега не е помислял, че е възможно да се премине от една вселена в друга. Смятахме, че това би нарушило фундаментални закони. Е, не бяхме прави — щом светлината може, значи и ние можем. Научихме се да разбираме, Лира, както ти се учиш да разбираш алетиометъра. А аз ще ида в онзи свят отвъд Аврора, защото смятам, че оттам иде Прахът в нашата вселена. Ти видя снимките, които показах на Професорите в Стаята за отдих. Видя как Прахът нахлува от Аврора. Видя с очите си града. Щом светлината може да премине преградата между световете, щом Прахът може, значи и ние можем да построим мост и да преминем оттатък. За това ще е нужна невъобразима енергия. Аз обаче ще го направя. Някъде там е източникът на Праха, на смъртта, на греха, на страданието, на всичко разрушително в този свят. Човекът не може да погледне нищо, без да пожелае да го разруши. Именно това е първородният грях. И аз ще го унищожа. Смъртта ще умре.
— Затова ли те затвориха тук?
— Да. Те са ужасени и има защо.
Той се изправи, а заедно с него се изправи и демонът му — горд, красив и смъртно опасен. Лира не помръдваше. Боеше се от баща си и му се възхищаваше безкрайно, но за нея той беше луд. Ала коя беше тя, та да съди?
— Върви да си легнеш — каза лордът. — Торолд ще те заведе.
— Забрави алетиометъра — напомни му тя.
— О, да. Всъщност, той не ми трябва вече, пък и без книгата няма да ми бъде от полза. Знаеш ли, мисля, че Ректорът ти го е дал на теб. Той каза ли ти изрично да ми го дадеш?
— Ами да!
Но когато се замисли, Лира си спомни, че Ректорът не бе я молил подобно нещо. Просто беше решила, че е искал да каже това, иначе защо ще й го дава?
— Не — поправи се тя. — Не знам. Мислех…
— Е, аз не го искам. Твой е, Лира.