— Но…
— Лека нощ, дете.
Лира беше прекалено объркана, за да зададе хилядите въпроси, които се тълпяха в главата й. Взе алетиометъра, уви го в черното кадифе и седна до огъня. Баща й беше излязъл.
22.
Измяната
Събуди се, защото някой я разтърсваше. Панталеймон се надигна и изръмжа. Над тях стоеше Торолд с керосинова лампа, а ръката му видимо трепереше.
— Госпожице, госпожице! Ставайте бързо! Не знам какво да правя. Той не ми нареди нищо, но мисля, че е полудял!
— Какво? Какво става?
— Лорд Азриел, госпожице. След като вие си легнахте, той беше като в треска през цялото време. Никога не съм го виждал такъв. Опакова някакви инструменти и батерии, запрегна шейната и замина. Но взе и момчето със себе си, госпожице!
— Роджър? Взел е и Роджър?
— Каза ми да го събудя и да го облека. Аз и не помислих да споря, никога не съм смеел… Момчето питаше за вас, госпожице, но на лорд Азриел му трябваше само то… Помните ли какво стана, когато влязохте и той ви видя? Не можеше да повярва на очите си и искаше да се махнете.
Лира беше замаяна от умора и страх.
— Да? Какво? — попита.
— На него му трябваше дете, за да довърши експеримента си, госпожице! А лорд Азриел си има начини да получи всичко, което пожелае, достатъчно е само да каже…
Главата на Лира бучеше, сякаш собственият й разсъдък се опитваше да потисне някаква мисъл, изплуваща от дълбините на съзнанието.
Тя се надигна и посегна да вземе дрехите си, но само след миг се строполи с вик на отчаяние. Сега си спомни. Енергията, която свързва Демона с тялото, е огромна. А за да се построи мост между световете, ще е нужна невъобразима енергия…
Едва сега осъзна какво е направила.
Беше изминала целия този труден път, за да може чрез нея лорд Азриел да получи онова, от което се нуждаеше. Беше си мислила, че знае какво е, но не се оказа алетиометърът. Трябваше му дете.
Беше му завела Роджър.
Затова той извика тогава: „Не съм пращал за теб!“ Беше пратил да му доведат дете, а съдбата му беше отвела собствената му дъщеря. Поне така си беше помислил, докато не видя Роджър.
О, какво издевателство! През цялото време се бе заблуждавала, че спасява Роджър, докато всъщност го водеше към гибелта му. Беше го предала, тласкана от най-искрени чувства.
Лира цялата се тресеше и хлипаше неудържимо. Това не можеше, не можеше да е вярно!
Торолд се опита да я успокои, но той нямаше представа какво е предизвикало този изблик и само нервно я потупваше по рамото. Тя отблъсна ръката му.
— Йорек! Къде е Йорек Бирнисон, мечокът? Още ли е отвън?
Старецът безпомощно вдигна рамене.
— Помогни ми! — Момичето продължаваше да трепери от слабост и страх. — Помогни ми да се облека. Трябва да вървя. Побързай, чуваш ли!
Прислужникът остави лампата и се подчини безропотно. Когато заповядваше по този начин, тя твърде много приличаше на баща си, макар лицето й да беше мокро от сълзи и устните й да трепереха. Панталеймон крачеше по пода и удряше яростно с опашка, а от козината му сякаш изхвърчаха искри. Торолд побърза да донесе коравите й вонящи кожи и й помогна да ги навлече. Тя забърза към вратата и усети как леденият вятър преряза като с меч гърлото й, а сълзите замръзнаха на клепките й.
— Йорек! Йорек Бирнисон! Ела, имам нужда от теб!
Една пряспа се разтърси, чу се дрънчене на метал и мечокът се изправи пред нея. Беше спал спокойно под падащия сняг. В светлината на лампата, която Торолд държеше на прозореца, тя видя дългата глава без лице, с тъмни процепи на мястото на очите, проблясващата в пролуките на ръждивия метал бяла козина. Изпита желание да го прегърне, да потърси сигурност в железния шлем и заледената козина.
— Какво има?
— Трябва да настигнем лорд Азриел. Отвел е Роджър и иска… не мога да го кажа! О, Йорек, моля те, побързай, миличък!
— Хайде! — каза той и Лира се метна на гърба му.
Нямаше нужда да питат накъде е тръгнал. Следите на шейната излизаха от двора и поемаха по заснежената равнина, и Йорек ги последва. Той тичаше по-бързо от всякога и металните пластини на бронята му се движеха в равномерен люлеещ ритъм.
Зад тях тичаха с огнехвъргачката останалите мечки. Пътят се виждаше добре, защото луната се беше издигнала високо и осветяваше ярко снежния пейзаж — един свят от искрящо сребро и непрогледна чернота. Лира се вглеждаше с присвити очи в разхвърляните хълмове пред тях, а Панталеймон летеше високо и се взираше със зорките си очи на бухал.
— Да — съобщи той, когато след малко кацна на ръката й. — Горе на хребета е лорд Азриел. Кара бясно, а отзад в шейната има дете…
Лира усети как Йорек забави крачка. Нещо беше привлякло вниманието му. Той вдигна глава и се ослуша.