Мушамата изведнъж стана прозрачна и през нея се очерта целият скелет на цепелина, тъмен на фона на оранжево-червеното зарево. Летателният апарат увисна във въздуха в продължение на един неправдоподобно дълъг миг и после бавно, сякаш с неохота, започна да пада. Отвътре се появиха тъмни фигурки, чернеещи на фона на снега, а вещиците се спуснаха да им помогнат да се измъкнат от пламъците. Само минута след падането от цепелина беше останала само купчина изкривен метал, облак дим и няколко сиротни пламъчета, трепкащи над руините.
Войниците не си губиха времето, С помощта на вещиците те издърпаха картечницата и започнаха да стрелят.
— Напред! — нареди Йорек. — Те няма скоро да мръднат оттук.
Той изрева и няколко мечки се отделиха от отряда, за да атакуват левия фланг на тартарите. Лира усещаше желанието му да остане с тях, но всичко у нея крещеше: Напред, напред! Там бяха Роджър и лорд Азриел и Йорек го знаеше. Той обърна гръб на битката и пое по склона, като остави мечките си да отблъснат тартарите.
Лира присви очи, но нито тя, нито Панталеймон, превърнат в бухал, не можаха да уловят някакво движение по склона, който изкачваха. Следите от шейната обаче се виждаха ясно и Йорек ги следваше неотклонно. Каквото и да ставаше зад тях, то вече беше минало. Лира имаше чувството, че напуска не само бойното поле, а и този свят — толкова далеч бяха мислите й, толкова високо се бяха изкачили, толкова странна и зловеща беше светлината, която ги обливаше.
— Йорек — обади се тя, — ще намериш ли Лий Скорзби?
— Жив или мъртъв, ще го намеря.
— А ако видиш Серафина Пекала…
— Ще й разкажа всичко.
— Благодаря ти, Йорек.
Известно време никой от двамата не проговори. Лира се движеше като в транс между съня и бодърстването — почти сън наяве, и й се присънваше, че мечките я отнасят към някакъв град сред звездите.
Тъкмо се канеше да го каже на Йорек, когато той забави крачка и спря.
— Следата продължава, но аз не мога.
Лира скочи от гърба му и застана до него да погледне. Стояха на ръба на пропаст. Трудно можеше да се каже дали е пукнатина в леда или дълбок каньон, пък и нямаше значение. Важното беше, че дъното се губеше в непрогледен мрак.
А следите от шейната на лорд Азриел стигаха до самия ръб… и продължаваха нататък по тесен мост, покрит със сняг.
По всичко личеше, че мостът едва е издържал тежестта на шейната, защото в другия му край се виждаше пукнатина, около която повърхността беше хлътнала. По него със сигурност можеше да мине дете, но не и брониран мечок.
Следата продължаваше по отсрещния склон. Ако искаше да премине оттатък, Лира трябваше да го направи сама.
Тя се обърна към Йорек.
— Трябва да продължа. Благодаря ти за всичко, което направи. Не знам какво ще стане, когато ги настигна. Може всички да умрем. Но ако се върна, ще дойда и ще ти благодаря както подобава, кралю Йорек Бирнисон.
Тя сложи ръка на главата му. Йорек постоя минута така, после кимна.
— Довиждане, Лира Златоуста — каза.
Лира се обърна и стъпи на моста, а сърцето й биеше до пръсване от обич. Снегът под краката й изскърца и Панталеймон излетя, за да кацне на другия край и да я окуражава да продължи. Тя напредваше предпазливо стъпка по стъпка и през цялото време се питаше дали не е по-добре да изтича бързо и да прескочи зловещата пукнатина. Беше стигнала средата, когато нещо силно изпращя и парче сняг се откърти само на крачка от нея и полетя в бездната, а пукнатината хлътна още по-дълбоко.
Лира застина. Панталеймон, превърнат в леопард, се беше снишил, готов да скочи към нея всеки миг.
Мостът устоя. Тя направи крачка, после още една, но тогава снегът под краката й започна да пропада и Лира с все сила скочи към другия край. Приземи се по корем на самия ръб и в същия миг целият мост се сгромоляса в бездната.
Ноктите на Панталеймон бяха забити в кожената й дреха и я държаха здраво.
Тя отвори очи и изпълзя по-далеч от ръба. Вече нямаше път назад. Изправи се и вдигна ръка към мечока, който стоеше отсреща и я гледаше. Йорек се изправи в цял ръст, сякаш я приветстваше, после се обърна и заслиза по склона, за да помогне на своите в битката с госпожа Колтър и войниците от цепелина.
Лира остана сама.
23.
Мостът към звездите
Когато Йорек Бирнисон се скри от погледа й, Лира почувства такава слабост, че не можа да се задържи на крака. Посегна и потърси пипнешком Панталеймон.
— О, Пан, миличък, не мога да продължа! Толкова съм уморена и ме е страх… Уплашена съм до смърт! Иска ми се някой друг да беше на моето място, честна дума!
Панталеймон, топъл и пухкав в котешкия си облик, тикна носа си в шията й.