Обърна се към Роджър и му махна. Момчето клатеше глава, плачеше и молеше, но се покори.
— Не! Бягай! — извика Лира и хукна надолу по склона към него.
Панталеймон се хвърли върху снежния леопард и измъкна демона от зъбите му. Голямата котка скочи след него и Панталеймон пусна демона на момчето. Двамата се обърнаха и посрещнаха лице в лице петнистия звяр, връхлитайки върху него във всевъзможни превъплъщения. Леопардът размаха лапи с остри като иглички нокти и утробният му рев заглуши дори виковете на Лира. Двете деца също се хвърлиха срещу него — а може би срещу онези смътни видения в наситения с напрежение въздух, срещу онези тъмни замисли, които прииждаха и се тълпяха заедно с потоците Прах…
А Аврора се полюшваше и трепкаше и в светлината й се очертаваха сгради, езера, палми… толкова близко, че можеше да прекрачиш от единия свят в другия.
Лира сграбчи ръката на Роджър, дръпна го силно и го изтръгна от здравата хватка на лорд Азриел. Двамата побегнаха, хванати за ръце, но Роджър внезапно извика и се опита да се отскубне, защото леопардът отново беше хванал демона му. Лира познаваше тази разкъсваща болка и се опита да спре…
Но не можеха да спрат.
Скалата под тях започна да се свлича.
Снежният пласт под краката им неотвратимо запълзя надолу към бездната…
Към замръзналото море на стотици метри под тях…
— Лира!
Тежки удари на сърцето…
Вкопчени една в друга ръце…
И високо над тях най-голямото чудо на света.
Бездънният небесен свод, обсипан със звезди, внезапно беше пронизан сякаш от копие.
Струя светлина, струя чиста енергия се устреми нагоре като изстреляна стрела. Трептящите завеси на Аврора се разкъсаха. От единия до другия край на вселената се чу пращене, скърцане и раздиране…
Слънце!
Слънчева светлина върху козината на златиста маймунка…
Защото свличането на снежната маса беше спряло — може би някаква невидима издатина беше застанала на пътя й. Лира видя над слегналия се сняг на върха как маймунката скочи към леопарда от самия въздух и двата демона настръхнали се изправиха един срещу друг. Опашката на маймунката беше навирена, а тази на леопарда удряше мощно по снега. Тогава маймунката протегна ръка, леопардът сведе красивата си глава и двамата се докоснаха…
Лира вдигна поглед и видя самата госпожа Колтър в прегръдките на лорд Азриел. Светлината се вихреше около тях, избухваха искри и се преплитаха ярки анбарни лъчи. Лира само можеше да гадае какво е станало — по някакъв начин госпожа Колтър беше прекосила бездната и я беше настигнала…
Родителите й, собствените й родители бяха заедно!
И се прегръщаха с такава страст! Това надхвърляше границите на въображението.
Очите й бяха широко отворени. Мъртвото тяло на Роджър висеше отпуснато в ръцете й, спокойно и умиротворено.
— Те никога няма да го допуснат… — говореше майка й.
— Няма да го допуснат? — повтори баща й. — Ние преминахме границите на позволеното, също като децата. Аз направих така, че всеки да може да премине оттатък, стига да пожелае.
— Те ще го забранят! Ще преградят достъпа дотук и ще отлъчат всеки, който се опита да премине!
— Твърде много хора ще се опитат и никой няма да може да ги спре. Това ще означава краят на Църквата, Мариса, краят на Магистратурата, краят на всички тези векове на мракобесие! Погледни тази светлина — това е слънцето на друг свят! Чувстваш ли топлината му?
— Те са по-силни от всички нас, Азриел! Ти не знаеш…
— Аз ли не знам? Аз? Никой не знае по-добре от мен колко е силна Църквата! Но за това не е достатъчно силна. Пък и Прахът ще промени всичко. Вече няма връщане назад.
— Ти това ли искаше? Всички да се задушим и да умрем в грях и тъмнина?
— Исках да се освободя, Мариса! И го направих. Погледни, погледни тези палми на брега! Усещаш ли вятъра? Вятър от друга вселена! Той е в косите ти, върху лицето ти…
Лорд Азриел отметна качулката на госпожа Колтър и обърна лицето й към небето, заровил пръсти в косите й. Лира наблюдаваше безмълвно и не се решаваше да помръдне.
Жената се притисна към лорд Азриел, сякаш внезапно й беше прилошало, и поклати глава.
— Не, не… Те идват, Азриел… Те знаят къде съм…
— Тогава ела с мен, по-далеч от този свят!
— Не смея…
— Ти? Ти не смееш? Детето ти щеше да посмее! Детето ти би се решило на всичко и би се срамувало от майка си!
— Тогава вземи нея и върви. Тя е повече твоя, отколкото моя, Азриел.
— Дали? Ти я отведе с измама, опита се да направиш от нея свое подобие. Тогава я искаше!
— Тя беше прекалено упорита и своенравна. Закъснях… Но къде е сега? Вървях по следите й дотук…
— Още ли я искаш? На два пъти и ти се опита да я задържиш, но тя ти се изплъзваше. На нейно място и аз щях да избягам и да продължа да бягам. Не бих ти дал трети шанс!