Внезапно той я притегли към себе си и впи устни в нейните. Лира си помисли, че това повече прилича на омраза, отколкото на любов, и погледна към демоните им. Снежният леопард, снишен и напрегнат, беше забил нокти в златната козина на маймунката, която лежеше отпуснато и блажено на снега.
Госпожа Колтър се изтръгна от прегръдките на лорд Азриел.
— Не, Азриел… Моето място е тук, в този свят…
— Ела с мен! — властно и настойчиво изрече той. — Ела и ще работим заедно!
— Двамата с теб не можем да работим заедно!
— Мислиш ли? Двамата можем да направим вселената на парчета и отново да я сглобим, Мариса! Можем да открием източника на Праха и да го пресушим завинаги. А ти искаш да участваш в нещо грандиозно и не се опитвай да ме лъжеш! Можеш да ме лъжеш за всичко друго — за Жертвения съвет, за любовниците си — да, знам за лорд Бореал и не ме е грижа, — за Църквата, за детето дори, но не се опитвай да ме излъжеш за истинските си желания…
Устните им отново се сляха жадно. Демоните им се вкопчиха един в друг в необуздана игра. Леопардът се претърколи по гръб на снега, мъркайки от удоволствие, а маймунката заби нокти в меката козина на врата му.
— Ако не дойда, ти ще се опиташ да ме унищожиш! — каза госпожа Колтър, като го отблъсна леко.
— Защо ще се опитвам да те унищожа? — засмя се той, а светлината от другата вселена сияеше като ореол около него. — Ела с мен, работи с мен и тогава няма да ми е все едно дали си жива или мъртва. Ако останеш тук, това няма да ме интересува. Не се ласкай от мисълта, че изобщо ще си спомня за теб. Остани тук и гради собственото си нещастие — или ела с мен!
Тя се поколеба. Притвори очи премаляла, сякаш всеки миг щеше да се строполи, но се овладя. В красивите й очи се четеше бездънна тъга.
— Не — промълви тя. — Не.
Демоните им се бяха разделили. Лорд Азриел посегна и зарови силните си пръсти в козината на снежния леопард, обърна се и тръгна, без да изрече и дума повече. Нататък, към другата вселена. Златистата маймунка скочи в ръцете на госпожа Колтър и със стон се обърна след леопарда. Лицето на жената беше мокро от сълзи. Лира ги виждаше — бяха съвсем истински.
Майка й се обърна и заслиза по склона, а раменете й се разтърсваха от ридания.
Лира я наблюдаваше хладно, после отмести поглед и се вгледа в небето.
Никога не беше виждала подобно чудо.
Градът над нея изглеждаше празен и сякаш чакаше да бъде заселен. А може би беше заспал и чакаше да бъде събуден. Слънцето му осветяваше нейната вселена, позлатяваше ръцете й и топеше снега по качулката на Роджър, правеше бледите му страни прозрачни и блестеше в празните му очи.
Лира усети как я облива вълна на болка и гняв. Можеше да убие баща си, да изтръгне сърцето му още тук заради онова, което беше сторил на Роджър. И на нея самата — как беше дръзнал да я измами така?
Тялото на Роджър още беше в ръцете й. Панталеймон й говореше нещо, но тя не го чуваше. Демонът заби нокти в ръката й и Лира примигва.
— Какво? Какво?
— Прахът! — каза той.
— За какво говориш?
— Прахът. Лордът иска да открие източника му и да го унищожи, нали така?
— Така каза.
— Всички искат това — и Жертвеният съвет, и Църквата, и госпожа Колтър. Прав ли съм?
— Да… Искат да предпазят хората от него… Защо?
— Ако всички те смятат, че Прахът е нещо лошо, той трябва да е добро.
Тя не отговори, но сърцето й подскочи от вълнение.
— Всички сме ги чували да говорят за Праха — продължи Панталеймон — и толкова се боят от него! Знаеш ли какво си мисля? Ние им вярвахме, макар да виждахме, че онова, което вършат, е лошо и нечестно… Вярвахме им, защото са големи и знаят повече. А ако не е така? Представи си, че…
— Да! — възкликна Лира. — А ако в действителност е нещо хубаво?
Погледна го и видя в зелените му котешки очи отразено собственото си вълнение. Усети как й се завива свят, сякаш всичко около нея се завъртя.
Ако Прахът беше нещо добро… Нещо, което да пазят, да ценят и да обичат…
— Ние също можем да го потърсим, Пан! Той чакаше да чуе точно това.
— Можем да стигнем преди него и…
Тази мисъл беше зашеметяваща и непостижима. Лира вдигна поглед към пламтящото небе. Съзнаваше колко са нищожни, тя и демонът й, в сравнение с величието и необятността на вселената, колко малко знаеха и колко много тайни се криеха над тях.
— Можем да го направим! — настоя Панталеймон. — Щом извървяхме целия този път, значи можем и това!
— Ще бъдем сами. Йорек Бирнисон не може да дойде с нас и да ни помага. Нито Отец Корам, Серафина Пекала или Лий Скорзби.