Застъпникът беше шишкав застаряващ мъж, когото всички наричаха отец Хейст. Негово задължение беше да изнася църковните служби в колежа, да проповядва, да отправя молитви и да изповядва. Когато Лира беше по-малка, той се интересуваше живо от нейното духовно здраве, но попадна в задънена улица благодарение на прикритото й безразличие и фалшиво покаяние. Тогава реши, че момичето не дава никакви надежди в духовно отношение.
Когато го чуха да ги вика, Лира и Роджър неохотно се обърнаха и затътриха крака към Параклиса. Пред изображенията на светците тук-там горяха свещи. Откъм нишата за органа, където ремонтираха, долиташе слаб шум и чукане. Един слуга лъскаше месинговия аналой. Отец Хейст ги помами с ръка от вратата на ризницата.
— Къде бяхте? — попита той. — Вече два или три пъти ви виждам да влизате тук. Какво правите?
В тона му нямаше обвинение, а само любопитство. Демонът му седеше на рамото му и гущеровият му език се стрелкаше светкавично навън.
— Искахме да погледнем какво има в криптата — отвърна Лира.
— Защо?
— Ами… заради ковчезите. Искахме да ги видим всичките.
— Добре, но защо?
Тя сви рамене. Винаги когато я притиснеха, отговаряше по този начин.
— А ти — обърна се отец Хейст към Роджър, чийто демон териер усърдно замаха с опашка да го умилостиви. — Как ти е името?
— Роджър, отче.
— Ако си слуга, къде работиш?
— В кухнята, отче.
— А не трябва ли да си там?
— Да, отче.
— Изчезвай тогава.
Роджър се обърна и побягна. Лира гледаше в пода и чертаеше фигурки с върха на пръстите си.
— А ти, Лира — обърна се отец Хейст към нея, — радвам се да видя, че се интересуваш от онова, което е под Параклиса. Ти си щастливо дете, с толкова много история навсякъде около теб.
— Мм — отзова се Лира.
— Но изборът ти на другари ме учудва. Самотна ли си?
— Не.
— Може би… Може би ти липсва компанията на други деца?
— Не.
— Не говоря за Роджър от кухнята. Говоря за деца като теб. С благородно потекло. Би ли искала да имаш такива другарчета?
— Не.
— Все пак, някое момиче…
— Не.
— Искам да знаеш, че никой от нас не желае да бъдеш лишена от нормалните радости и занимания на детството. Понякога си мисля, че трябва да си самотна тук, обкръжена само от стари Професори. Ти усещаш ли го, Лира?
— Не.
Той потупа един в друг палците на оплетените си ръце. Нямаше представа за какво още би могъл да пита това упорито дете.
— Ако нещо те тревожи — изрече най-сетне, — винаги можеш да дойдеш и да ми кажеш. Надявам се, че го знаеш.
— Да — отвърна тя.
— Казваш ли си молитвите?
— Да.
— Браво! Бягай сега.
Лира се обърна и си тръгна с едва прикрита въздишка на облекчение.
След като не успя да открие Лакомиите в подземията, тя се върна към игрите на улицата. Там беше у дома си.
И тогава, когато почти беше изгубила интерес към тях, Лакомиите се появиха в Оксфорд.
За пръв път Лира чу за това, когато изчезна едно момче от познато циганско семейство.
Беше по времето на Конския панаир и каналът беше пълен с баркаси и шлепове, с търговци и пътешественици, а пристаните на Йерихон искряха от лъскави сбруи и се огласяха от тропот на копита, викове и пазарлъци. Лира открай време обичаше Конския панаир и с трепет чакаше удобен случай да поязди някой по-небрежно пазен кон, пък и възможностите за битки бяха безброй.
Тази година тя имаше грандиозен план. Вдъхновена от пленяването на корабчето предната година, този път възнамеряваше добре да се повози, преди да свие знамената. Ако тя и приятелчетата й от кухните на околните колежи успееха да се доберат до Абингдън, щеше да настане голяма бъркотия…
Ала тази година война нямаше да има. Докато Лира и приятелчетата й се шляеха на утринното слънце около лодкарските работилници в Порт Медоу и си прехвърляха един на друг откраднатата по пътя цигара, издухвайки демонстративно дима, Лира чу познат глас да вика.
— Какво направи с него, малоумнико?
Беше мощен женски глас, принадлежащ на жена със стоманени дробове. Лира тутакси я потърси с поглед, защото това беше Мама Коста, която на два пъти я беше зашлевявала здраво, но пък и няколко пъти й беше давала горещи курабийки, и чието семейство беше прочуто заради големината и великолепието на кораба си. Те бяха принцове сред циганите и Лира се възхищаваше безкрайно от Мама Коста, но имаше намерение да стои известно време по-далеч от нея, защото предната година беше откраднала не друг, а техни кораб.
Когато чу препирнята, един от другарите на Лира се наведе, вдигна от земята камък, но тя го спря:
— Хвърли го. Вбесена е. Може да ти строши гръбнака като вейка.