— Те трябва да изглеждат като обикновени хора, иначе веднага ще ги познаят — обясни тя. — Ако се появяваха само през нощта, могат да изглеждат как ли не. Но щом излизат през деня, няма начин да не приличат на обикновени хора. И всеки един от тези хора тук може да е Лакомия…
— Не са! — възрази едно от циганчетата. — Познавам ги всичките.
— Добре де, да не са тези, но може да е всеки друг. Да идем да ги потърсим! И белия им камион също!
Това отприщи истинска лавина. Към първите следотърсачи се присъединиха нови и скоро над трийсет циганчета кръстосваха пристаните, влизаха и излизаха от конюшните, катереха се по крановете и съоръженията в корабостроителницата, прескачаха оградата на широката ливада, люлееха се по петнайсет наведнъж на стария висящ мост над зелените води на канала, носеха се с пълна скорост по тесните улички на Йерихон, между малките тухлени къщи с тераси, и нахълтваха в четвъртитата кула на големия параклис на Свети Барнабас Химика. Половината от тях не знаеха какво точно търсят и макар да се забавляваха безкрайно, онези, които бяха най-близо до Лира, изпитваха истински страх и трепет, когато зърнеха самотна фигура в края на някоя алея или в полумрака на параклиса. Дали не е Лакомия?
Разбира се, от Лакомиите нямаше и следа. По някое време веселието замря — търсенията бяха безплодни и над децата надвисна сянката на огорчението от истинското изчезване на Били. Малко преди вечеря, когато Лира и двамата нейни другари от колежа си тръгнаха от Йерихон, на кея край корабчето на семейство Коста се тълпяха цигани. Някои от жените плачеха на глас, а мъжете стояха на сърдити групички. Демоните им бяха разтревожени и пърхаха нервно наоколо или ръмжаха към сгъстяващите се сенки.
— Бас държа, че тия Лакомии няма да посмеят да припарят тук — заяви Лира на Саймън Парслоу, когато двамата прекрачиха прага на главната сграда на „Джордан“.
— Няма — неуверено се съгласи той. — Но чух, че от пазара изчезнало едно дете.
— Кое? — настръхна Лира.
Познаваше повечето от децата на пазара, но не беше чула нищо такова.
— Джеси Рейнолдс от сарачите. Вчера, когато затваряли, я нямало, а отскочила само да купи риба на баща си. Не се върнала и никой не я е виждал оттогава. Претърсили целия пазар и всичко наоколо.
— Не съм чула нищо такова! — възмутено заяви Лира.
За нея беше непростим пропуск от страна на подчинените й да не я уведомят за всичко това незабавно.
— Е, това е било вчера. Вече може да се е върнала.
— Ще попитам — отсече Лира и се обърна към изхода.
В този миг обаче Портиерът я спря.
— Ей, Лира, тази вечер няма да излизаш повече! Ректорът нареди.
— Защо?
— Казах ти, Ректорът нареди. Каза, ако се прибереш, да не излизаш никъде.
— Хвани ме тогава! — подметна тя и изхвърча навън още преди старецът да е излязъл от стаичката си.
Хукна по тясната уличка, после по алеята, където спираха камионите, каращи стока за Покрития пазар. Почти всичко вече беше затворено и бяха останали само няколко камиона, но групичка младежи пушеха и оживено обсъждаха нещо пред главния вход на пазара точно срещу високия каменен зид на колежа „Сейнт Майкъл“. Лира познаваше един от тях — шестнайсетгодишно момче, от което се възхищаваше тайно заради дарбата му да плюе по-далеч от всичките й познати. Тя се приближи и зачака смирено да й обърне внимание.
— Какво искаш? — попита той накрая.
— Джеси Рейнолдс наистина ли е изчезнала?
— Да. Защо?
— Защото днес изчезна и едно момче от циганчетата.
— Циганите непрекъснато изчезват. Особено след Конския панаир.
— И конете също — добави един от приятелите му.
— Това е друго — възрази Лира. — Става дума за дете. Търсихме го цял следобед. Другите деца разправят, че са го взели Лакомиите.
— Кой?
— Лакомиите — повтори Лира. — Не сте ли чували за Лакомиите?
Никое от момчетата не беше чувало за тях и всички се заслушаха с интерес в обясненията на Лира, като само от време на време подхвърляха по някоя хаплива забележка.
— Лакомиите! — изрече познатият на Лира, който се казваше Дик. — Това е тъпо. На тия цигани все им хрумват какви ли не глупости.
— Казват, че преди няколко седмици Лакомиите били в Банбъри — настояваше Лира. — И изчезнали пет деца. Може би сега са дошли в Оксфорд, за да отвличат и нашите. Нищо чудно те да са отвлекли Джеси.