— Оттатък Коули Уей също е изчезнало едно дете — обади се друго момче. — Сега си спомних. Леля ми беше там вчера — тя продава риба и пържени картофи от фургона си — и е чула… Някакво момче… Но за Лакомиите не съм чувал. Те не са истински. Това са само приказки.
— Истински са! — извика Лира. — Циганите са ги виждали. Казват, че изяждали децата, които хванат, и…
Тя спря на половин дума, защото в този миг й хрумна нещо. Онази странна вечер, която прекара скрита в гардероба, лорд Азриел беше прожектирал снимка на мъж, вдигнал над главата си ръка, в която се събираха потоци светлина. До него имаше малка фигурка, светлината около която беше по-малко. Тогава чичо й каза, че това е дете. Някой го попита дали детето е разединено и той отвърна, че не е. Това беше най-важното. Лира помнеше, че разединен значи разсечен.
И в този миг нова мисъл я преряза като нож: къде беше Роджър?
Не го беше виждала от сутринта…
Внезапно почувства страх. Панталеймон, превърнал се в миниатюрен лъв, скочи в ръцете й и изръмжа. Тя каза довиждане на момчетата пред входа на пазара и тихо се шмугна в Търл стрийт, а оттам хукна колкото й крака държат към „Джордан“ и нахълта вътре само секунда преди демона си, който сега беше гепард.
Портиерът беше самата сладникава любезност.
— Наложи се да се обадя на Ректора — осведоми я той. — Никак не се зарадва. За нищо на света не бих искал да съм на твое място, за нищо на света!
— Къде е Роджър? — попита тя.
— Не съм го виждал. И той ще си изпати. Само да го докопа господин Коустън…
Лира се втурна към кухнята и влетя в горещата, тракаща и звънтяща, димяща гълчава.
— Къде е Роджър? — извика тя.
— Изчезни, Лира! Не виждаш ли, че имаме работа?
— Добре де, но къде е той? Връщал ли се е изобщо?
Никой не прояви ни най-малък интерес.
— Къде е, кажи! Ти трябва да си чул! — изкрещя Лира на главния готвач, който й плесна два шамара и я принуди да изчезне по най-бързия начин.
Бърни, сладкарят, се опита да я успокои, но напразно.
— Те са го отвлекли! Проклетите Лакомии, трябва да ги хванат и да ги избесят! Мразя ги! А вие пет пари не давате за Роджър…
— Лира, всички мислим за Роджър…
— Не е вярно! Ако мислехте, още сега щяхте да зарежете всичко и да тръгнете да го търсите! Мразя ви!
— Може да има поне десет причини Роджър да не се е върнал още. Помисли си малко. Ние трябва да приготвим и да поднесем вечерята след по-малко от час. Ректорът има гости и ще ги посрещне в Голямата зала, а това означава, че главният готвач трябва да се погрижи храната да стигне до масата топла. Така е, Лира, животът не спира. Сигурен съм, че Роджър ще се върне…
Лира се обърна и хукна навън, като по пътя си бутна купчина сребърни похлупаци, но дори не се обърна, когато в кухнята се надигна сърдит рев. Тя се затича надолу по стъпалата, прекоси Четириъгълника, втурна се между Параклиса и Поклонническата кула и стигна Яксли Куод, където бяха най-старите сгради на колежа.
Панталеймон припкаше пред нея като миниатюрен гепард право към последния етаж, където беше стаята й. Лира блъсна вратата, примъкна разнебитения стол до прозореца, отвори широко кепенеца и се измъкна навън. Точно под прозореца минаваше каменен олук, обкован с ламарина, трийсетина сантиметра широк. Тя стъпи в него, пропълзя нагоре по керемидите и след малко вече стоеше на върха на покрива. Пое дълбоко дъх и извика колкото й глас държи. Панталеймон, който на покрива винаги се превръщаше в птица, кръжеше над нея и грачеше като гарга.
Вечерното небе беше обагрено в златисто, оранжево и кремаво. Малки облачета, наподобяващи топки сладолед, се топяха насред оранжево небе. Островърхите покриви и кули на Оксфорд я заобикаляха отвсякъде, но нищо не закриваше погледа й. На изток и на запад се ширеха зелените гори на Шато Верт и Уайт Хем. Някъде крякаха врани, биеха камбани, а откъм Окспенс неспирното бумтене на газов двигател възвести заминаването на цепелина с вечерната поща за Лондон. Лира го загледа как се издига оттатък островърхата кула на „Сейнт Майкъл“, отначало малък като кутрето й, а после почти незабележим, докато накрая изчезна в седефеното небе.
Тя се обърна и погледна надолу към потъналия в сянка Четириъгълник, където вече се мяркаха тъмните фигури на Професорите в дълги роби, тръгнали по един и по двама към столовата, а демоните им пристъпваха надуто, пърхаха наоколо или седяха важно на раменете им. В Залата вече палеха лампите. Тя виждаше как цветните стъкла пламват в ярки багри, докато слугите минаваха по масите и палеха газовите лампи. Звънецът на Главния лакей зазвъня, възвестявайки, че до вечерята има още половин час.