Това беше нейният свят. Тя искаше да си остане такъв завинаги, но около нея всичко се променяше, защото някой крадеше деца. Лира седеше на покрива, замислено подпряла брадичката си с ръка.
— Най-добре ние да го спасим, Панталеймон — каза тя.
Демонът изграчи откъм комина:
— Това е опасно!
— Разбира се! Знам.
— Спомни си какво се говореше в Стаята за отдих.
— Какво?
— Нещо за някакво дете в Арктика. Което не привличало Праха.
— Те казаха, че било цяло дете… И какво?
— Може би точно това смятат да направят с Роджър и с другите деца.
— Кое?
— Какво значи цяло дете?
— Не знам. Може да ги разсичат на две. Аз предполагам, че ги поробват. В това има повече смисъл. Може там да има мини. Уранови мини за атомните централи. Бас държа, че е така. Ако пратят там възрастни, те ще измрат. Затова използват деца, защото им излиза по-евтино. Ето това правят с тях!
— Аз мисля…
Но мислите на Панталеймон трябваше да почакат, защото отдолу някой започна да вика:
— Лира! Лира! Веднага ела тук!
Чу се силно блъскане по перваза. Лира познаваше гласа, както и нетърпеливата нотка в него. Беше госпожа Лонсдейл, Домоуправителката. От нея не можеше да се скрие.
Намръщена, тя пропълзя надолу по покрива, стъпи в олука и се вмъкна в стаята си. Госпожа Лонсдейл наливаше вода в очукания леген под съпровода на тракането и воя на тръбите.
— Колко пъти ти се казва да не се качваш там! Я се погледни! Само си виж роклята, колко е мръсна! Сваляй я веднага и започвай да се миеш, а аз ще ти потърся нещо прилично, дето да не е скъсано. Защо не можеш да се пазиш чиста и спретната…
Лира беше в твърде мрачно настроение, за да пита кому е притрябвало да се мие и да се преоблича, пък и възрастните никога не обясняваха. Тя измъкна роклята през главата си, хвърли я на тясното легло и започна да се мие неохотно, докато Панталеймон, който сега се беше превърнал в канарче, подскачаше под носа на демона на госпожа Лонсдейл, едър ретривър, и напразно се опитваше да го ядоса.
— Погледни гардеробът ти на какво прилича! От седмици не си закачала нищо на закачалка! Виж как се е намачкала…
Виж това, виж онова… Лира нямаше никакво желание да гледа. Тя затвори очи и затърка лицето си с тънката кърпа.
— Ще облечеш каквото има. Няма време за гладене. Боже милостиви! Погледни си коленете, момиче!
— Не ми се гледа! — промърмори Лира.
Госпожа Лонсдейл я плесна по крака.
— Започвай да се миеш! — изрече тя неумолимо. — Ще търкаш, докато не свалиш тая мръсотия!
— Защо? — сети се най-сетне да попита Лира. — Обикновено не си мия коленете. Кой ще ме гледа? И на вас също не ви пука за Роджър, също като на Главния готвач. Само аз…
Последва нова плесница по другия крак.
— Стига си говорила глупости! Аз съм Парслоу, също като бащата на Роджър. Той ми е втори братовчед. Бас държа, че не го знаеш, госпожичке Лира, защото никога не ти е хрумвало да питаш. Недей да ме упрекваш, че не се тревожа за момчето. Бог ми е свидетел, тревожа се дори за теб, макар да нямам никакви причини и да не получавам и капка благодарност.
Тя хвана кърпата и усърдно затърка коленете на Лира, докато станаха червени и започнаха да щипят, но вече бяха чисти.
— Ще вечеряш с Ректора и гостите му. Искрено се надявам, че ще се държиш прилично. Отговаряй само когато те питат, бъди мила и възпитана и се усмихвай любезно. И да не си посмяла да отговориш „не’нам“, когато те попитат нещо!
Тя навлече върху мършавото тяло на Лира най-хубавата й рокля, пристегна я здраво, измъкна от някакво чекмедже червена панделка и среса косата й с острата четка.
— Ако ми бяха казали по-рано, щях да ти измия косата. А сега… Е, ако много не се заглеждат, ще мине и така. Готово. Сега се изправи. Къде са ти лачените обувки?
Пет минути по-късно Лира чукаше на вратата на Ректората — величествена и малко мрачна сграда, която гледаше към Яксли Куод, а отзад опираше в градината на Библиотеката. Панталеймон, който беше сметнал, че доброто възпитание изисква да приеме облика на хермелин, се търкаше в краката й. Вратата отвори личният камериер на Ректора, Казънс, отколешен враг на Лира, но и двамата знаеха, че за днес примирието е задължително.
— Госпожа Лонсдейл ми каза да дойда — заяви Лира.
— Да. — Казънс се отдръпна. — Ректорът е в Гостната.
Той я поведе към голямата стая, която гледаше към градината на Библиотеката. Последните слънчеви лъчи се промъкваха между Библиотеката и Кулата на Поклонника, нахлуваха в стаята и осветяваха мрачните картини и тежкото сребро, което Ректорът колекционираше. Гостите бяха тук и едва сега Лира разбра защо няма да вечерят в Залата — сред тях имаше три жени.