— О, Лира! — възкликна Ректорът. — Радвам се, че можа да дойдеш. Казънс, ще донесете ли нещо леко за пиене? Госпожо Хана, мисля, че не познавате Лира… Племенницата на лорд Азриел.
Преподобната Хана Релф, глава на един от женските колежи, беше възрастна побеляла дама, чийто демон имаше облика на мармозетка. Лира й подаде ръка с цялата грация, на която беше способна, после я представиха на другите гости, които също като преподобната Хана бяха Професори и с нищо не събудиха интереса й. Тогава Ректорът стигна до последната гостенка.
— Госпожо Колтър, това е Лира. Лира, поздрави госпожа Колтър.
— Здравей, Лира — каза госпожа Колтър.
Беше красива и млада. Гладки черни коси обрамчваха лицето й, а демонът й беше златиста маймунка.
4.
Алетиометърът
— Надявам се на вечеря да седнеш до мен — каза госпожа Колтър, като направи място на Лира на дивана до себе си. — Не съм свикнала с великолепието на Ректората. Ще трябва да ми показваш кой нож и коя вилица да използвам.
— Вие Професор ли сте? — попита Лира.
За нея жените Професори бяха обект на презрително съжаление. Да, имаше такива жени, но, бедничките, кой би погледнал на тях сериозно? Те й приличаха на животни, дресирани да участват в представление. От друга страна, госпожа Колтър по нищо не приличаше на учените дами, които Лира познаваше, и определено се различаваше от двете сериозни възрастни гостенки. Когато зададе въпроса си, тя беше почти сигурна в отрицателния отговор, защото госпожа Колтър притежаваше такова обаяние, че Лира беше във възторг и не можеше да откъсне очи от нея.
— Не бих казала. Свързана съм с колежа на госпожа Хана, но работата ми основно е извън Оксфорд… Разкажи ми за себе си, Лира. Винаги ли си живяла в „Джордан“?
След пет минути Лира й беше казала всичко за полудивия си живот — за любимите си маршрути по покривите, за битката в Глинозема, за враната, която с Роджър бяха уловили и опекли, за намерението си да отвлече от циганите някой кораб и да стигне до Абингтън и все в този дух. Дори й каза (като се озърна наоколо и понижи глас) каква шега си бяха направили с Роджър с черепите в криптата.
— И тия призраци дойдоха в стаята ми, да, дойдоха и нямаха глави! Не можеха да говорят, само гъргореха, но аз много добре знаех какво искат. На другия ден слязох долу и върнах монетите по местата им. Иначе сигурно щяха да ме убият.
— Значи опасностите не те плашат? — възхити се госпожа Колтър.
Вечерята вече беше започнала и двете седяха една до друга. Лира напълно забрави за присъствието на Библиотекаря от другата си страна и през цялото време разговаряше само с госпожа Колтър.
Когато дамите се оттеглиха за кафето, госпожа Хана попита:
— Кажи ми, Лира, имат ли намерение да те пратят на училище?
Лира я погледна, сякаш я виждаше за пръв път.
— Не’н… не знам. Вероятно не. Не искам да им създавам грижи — добави тя хрисимо. — Или да ги вкарвам в разходи. Може би ще е най-добре, ако остана да живея в „Джордан“ както досега и вземам уроци от Професорите, когато могат да ми отделят малко време.
— А чичо ти лорд Азриел няма ли някакви планове за теб? — попита втората дама, която беше Професор в друг женски колеж.
— Мисля, че има — отвърна Лира. — Но не става дума за училище. Той ще ме вземе със себе си следващия път, когато тръгне на север.
— Спомням си, че ми спомена нещо такова — обади се госпожа Колтър.
Лира примигна. Двете учени дами едва забележимо се поизправиха, а демоните им, които бяха твърде добре възпитани, само се спогледаха мълниеносно.
— Срещнах го в Кралския арктически институт — продължи госпожа Колтър. — Всъщност истината е, че съм тук отчасти благодарение на тази среща.
— Вие също ли се занимавате с изследвания? — попита Лира.
— Може да се каже. Била съм на север няколко пъти. Миналата година прекарах три месеца в Гренландия. Наблюдавах Аврора.
Това беше достатъчно за Лира. За нея вече не съществуваше нищо друго. Тя гледаше госпожа Колтър с благоговение и слушаше с безмълвен възторг разказа й как се строи иглу, как се ходи на лов за тюлени и какъв е начинът да се споразумееш с лапландските магьосници. Другите две дами не можеха да разкажат нищо подобно, затова седяха и слушаха мълчаливо, докато влязоха мъжете.
По-късно, когато гостите вече се канеха да си тръгват, Ректорът каза:
— Остани за малко, Лира. Искам да ти кажа две думи. Върви в кабинета ми, дете. Седни там и ме почакай.
Озадачена, уморена и замаяна, Лира се подчини. Казънс я въведе в кабинета, като демонстративно остави вратата отворена, та да може да я наблюдава от вестибюла, докато помага на гостите да облекат палтата си. Лира се оглеждаше за госпожа Колтър, но не я видя, после Ректорът влезе в кабинета си и затвори вратата.