Той се отпусна тежко на креслото пред камината. Демонът му изпляска с криле и кацна на облегалката до главата му, а натежалите му старчески очи се спряха върху Лира. Лампата тихо съскаше.
— Е, Лира — каза Ректорът. — Тази вечер си поговори с госпожа Колтър. Разговорът достави ли ти удоволствие?
— Да!
— Тя е забележителна дама.
— Чудесна е! Най-чудесният човек, когото съм виждала.
Ректорът въздъхна. С черния си костюм и връзка той твърде много наподобяваше демона си и внезапно Лира си помисли, че един ден, и то не много далечен, Ректорът ще бъде погребан в криптата под Параклиса, а някой художник ще изобрази демона му на медната плочка върху ковчега и ще добави името му към неговото.
— Трябваше да намеря време да поговоря досега с теб, Лира — каза той след кратко мълчание. — Имах намерение да го направя, но явно мигът е настъпил по-рано, отколкото очаквах. Тук, в „Джордан“, ти беше на сигурно място, мила моя. Мисля, че беше щастлива. Не ти беше лесно да ни слушаш, но ние много те обичаме, а и ти не си лошо дете. У теб има много доброта и благородство, както и много решителност. Всички те ще ти потрябват. Светът се променя и аз много бих искал да те предпазя от него, като те задържа тук, в „Джордан“, но това вече е невъзможно.
Тя го гледаше и мълчеше. Къде ли смятаха да я пратят?
— Ти винаги си знаела, че един ден ще трябва да идеш на училище — продължи Ректорът. — Ние тук те научихме на някои неща, но не както трябва и доста безсистемно. Нашите знания са други. Ти трябва да научиш неща, които старци като нас не могат да ти предадат, особено на твоята възраст. Сигурно си даваш сметка за това. А не си дете на слуги, та да те дадем при някое семейство в града. Те може би биха се грижили добре за теб, но твоите нужди са други. Опитвам се да ти кажа, Лира, че вече е време да се простиш с колежа „Джордан“.
— Не — каза Лира, — не, не искам да напускам „Джордан“! Тук ми харесва. Искам да остана тук завинаги.
— Когато човек е млад, си мисли, че нещата могат да траят вечно. За съжаление не е така. Не след дълго — само след няколко години — ти вече няма да си дете, а млада жена. Млада дама. И, повярвай ми, тогава колежът „Джордан“ съвсем няма да ти се вижда най-приятното място за живеене.
— Но тук е домът ми!
— Беше домът ти. Сега ти трябва нещо друго.
— Не и училище. Няма да ида на училище!
— Трябва ти женска компания. Женско напътствие.
Това напомни на Лира за учените жени и тя неволно се намръщи. Да напусне великолепието на „Джордан“ с неговата слава и традиции, за да се завре в някакъв жалък тухлен пансион на някой колеж в северния край на Оксфорд, с невзрачни старомодни професорки, вмирисани на зеле и нафталин като онези двете!
Ректорът забеляза изражението й, видя и червения блясък в очите на Панталеймон, който се беше превърнал в пор.
— А ако става дума за госпожа Колтър? — попита той.
Козината на Панталеймон мигновено смени цвета си от кафяв в пухкаво бял. Очите на Лира се разшириха.
— Наистина ли?
— Тя се познава с лорд Азриел. Чичо ти, естествено, е много загрижен за бъдещето ти и когато госпожа Колтър чула за теб, веднага предложила помощта си. Между другото, няма господин Колтър. Тя е вдовица. Съпругът й загина при един тъжен инцидент преди няколко години. Така че, преди да попиташ, спомни си какво съм ти казал.
Лира закима усърдно.
— А тя наистина ли… наистина ли ще се грижи за мен?
— Ти би ли искала?
— Да!
Вече не я свърташе на едно място. Ректорът се усмихна. Той го правеше толкова рядко, че ако някой го наблюдаваше отстрани (не и Лира, която не забелязваше нищо), сигурно би оприличил усмивката му на тъжна гримаса.
— Тогава най-добре да я поканим и да поговорим за това — каза той.
Ректорът излезе от стаята, а след минута се върна с госпожа Колтър. Лира беше на крака, прекалено развълнувана, за да седя на едно място. Госпожа Колтър се усмихна, а демонът й оголи белите си зъбки в дяволита гримаса на удоволствие. Докато минаваше покрай Лира, жената докосна косата й. Момичето усети как по тялото му се разлива топлина и се изчерви.
Ректорът наля на госпожа Колтър чаша вино.
— Е, Лира, по всичко личи, че ще си имам помощничка, нали така? — попита тя.
— Да — отвърна Лира. В този миг беше готова да отговори с „да“ на абсолютно всичко.
— Имам доста работа, за която ще ми трябва помощ.
— Аз мога да работя!
— Може да ни се наложи да пътуваме.
— Нямам нищо против. Готова съм да пътувам навсякъде.