— Но може да се окаже опасно. Възможно е да се наложи да заминем на север.
Лира онемя за миг.
— Скоро ли? — попита, когато си възвърна способността да говори.
Госпожа Колтър се засмя.
— Нищо чудно. Но ще ти се наложи да работиш много упорито. Ще трябва да учиш математика, навигация и небесна география.
— Вие ли ще ме учите?
— Да. Освен това ще ми помагаш да си водя бележки и да държа книжата си в ред, ще правиш разни изчисления и така нататък. И тъй като ще се срещаме с някои важни хора, ще трябва да ти изберем хубави дрехи. Има много неща за учене, Лира.
— Нямам нищо против. Искам да ги науча всичките.
— Сигурна съм, че ще успееш. Когато се върнеш в „Джордан“, вече ще си знаменита пътешественичка. Ще заминем на разсъмване със сутрешния цепелин, така че най-добре върви в стаята си и се мушкай в леглото! Ще се видим на закуска. Лека нощ!
— Лека нощ! — отговори Лира и тръгна към вратата, но в последния момент си спомни за добрите маниери и се обърна към Ректора: — Лека нощ, ваше благородие.
Той кимна.
— Приятни сънища.
— И благодаря! — добави Лира към госпожа Колтър.
Накрая все пак успя да заспи, макар че Панталеймон все не можеше да се успокои. Когато Лира му подвикна, той се обиди и се превърна в таралеж.
Още беше тъмно, а някой вече я разтърсваше да става.
— Лира! Не се стряскай! Събуди се!
Беше госпожа Лонсдейл, надвесена над нея със свещ в ръка.
— Слушай ме сега. Ректорът иска да те види, преди да се срещнеш с госпожа Колтър на закуска. Ставай бързо и бягай още сега в Ректората. Мини през градината и почукай на френския прозорец на кабинета. Разбра ли ме?
Лира вече се беше разсънила напълно и примигваше озадачена. Тя кимна и пъхна крака в обувките, които госпожа Лонсдейл остави до леглото.
— Миенето ще почака. Бягай и после се връщай право тук. Аз ще ти стегна багажа и ще ти приготвя дрехи. Хайде, бързай!
Тъмният двор още беше изпълнен с нощен хлад. В небето блещукаха последните звезди, но от изток по малко се процеждаше светлина и озаряваше небето над Залата. Лира изтича в градината на Библиотеката и постоя за миг в тишината, загледана в островърхите каменни кулички на Параклиса, в седефенозеления купол на Шелдъновото крило и белия остъклен покрив на Библиотеката. Сега тя се канеше да напусне всичко това и се питаше колко ли ще й липсва.
Нещо се размърда на прозореца на кабинета, за миг блесна светлина. Лира си спомни за какво е тръгнала и почука на стъклената врата, която се отвори почти веднага.
— Добро момиче! Влизай бързо. Нямаме много време — каза Ректорът и дръпна завесата след нея. Беше изцяло облечен в обичайните си черни одежди.
— Какво, няма ли да замина? — с тревога попита Лира.
— Ще заминеш. Не мога да попреча на това — отвърна Ректорът, но тя не обърна внимание на странните му думи. — Лира, ще ти дам нещо, но трябва да го пазиш в тайна. Ще се закълнеш ли?
— Да.
Той се приближи до писалището и извади от едно чекмедже малък пакет, увит в черно кадифе. Разгърна го и Лира видя нещо, което й заприлича на голям часовник или малък будилник — масивен диск от месинг и кристал. Би могъл да бъде компас или нещо от този род.
— Какво е това? — попита тя.
— Алетиометър. Този е един от шестте, които някога са правени. Лира, още веднъж ще ти напомня, пази го в тайна. Най-добре ще е госпожа Колтър да не знае за него. Чичо ти…
— А за какво служи?
— Казва ти истината. Колкото до това как да го тълкуваш, ще трябва да се научиш сама. Сега върви — съмва се. Бягай в стаята си, преди някой да те е видял.
Той уви уреда в кадифето и го пъхна в ръцете й. Беше неочаквано тежък. Старият човек нежно стисна главата й с две ръце и я загледа за миг.
Лира се опита да улови погледа му.
— Какво искахте да ми кажете за чичо Азриел?
— Чичо ти го подари на колежа преди няколко години. Той би могъл…
Не успя да продължи. Някой почука тихо, но настойчиво на вратата на кабинета. Лира усети как ръцете на Ректора неволно трепнаха.
— Бързо, дете! — прошепна той. — В този свят действат могъщи сили. Мъжете и жените са тласкани от далеч по-мощни течения, отколкото можеш да си представиш, и никой от нас не може да им убегне. На добър път, Лира. Бог да те благослови, дете, Бог да те благослови! И никому нито дума!
— Благодаря, ваше благородие — изрече Лира смирено.
Притиснала пакетчето до гърдите си, тя се измъкна през вратата към градината. Хвърли бърз поглед през рамо и видя демона на Ректора, който я наблюдаваше от прозореца. Небето вече изсветляваше и във въздуха се долавяше свежестта на утрото.