— Скрелинг ли е?
— Да. Първият, изработил карта на океанските течения във Великия северен океан…
Лира наблюдаваше всички тези велики мъже с любопитство и благоговение. Те бяха учени, в това нямаше никакво съмнение, но и изследователи в същото време. Доктор Счупена стрела със сигурност знаеше за мечия дроб, което едва ли можеше да се каже за Библиотекаря в „Джордан“.
След обяда госпожа Колтър й показа някои от безценните арктически находки в институтската библиотека — харпуна, убил огромния кит Гримсдур, камъка, покрит с надписи на непознат език, намерен в ръката на изследователя лорд Рук, който бил открит замръзнал в палатката си, огнехвъргачката на капитан Хъдсън, използвана по време на знаменитото му пътешествие до Земята на Ван Тирен. Госпожа Колтър разказа историята на всяка една от находките, а Лира чувстваше как сърцето й замира от възторг пред подвига на тези велики, храбри, далечни герои.
После отидоха на пазар. Всичко през този необикновен ден беше ново за Лира, но пазаруването направо я зашемети. Да обикаляш огромната сграда, пълна с красиви дрехи, където ти позволяват да ги пробваш, да се оглеждаш в огледалата… А и самите дрехи бяха толкова хубави! Грижата за облеклото на Лира беше възложена на госпожа Лонсдейл и дрехите й често биваха стари и кърпени. Рядко й се купуваше нещо ново, но и тогава предназначението му беше за носене, а не за красота. Тя самата никога не си беше избирала нищо, А сега госпожа Колтър й посочваше, съветваше я, плащаше и това нямаше край…
Когато приключиха с пазаруването, Лира беше зачервена и капнала от умора. Госпожа Колтър нареди да опаковат и изпратят покупките, като взе със себе си само един или два пакета.
И отново къпане във ваната, с цяла педя благоуханна пяна. Госпожа Колтър влезе да измие косата на Лира, но без да я търка и жули като госпожа Лонсдейл. Ръцете й бяха нежни. Панталеймон гледаше с нескрито любопитство, докато госпожа Колтър се обърна и го погледна. Не каза нищо, но той извърна глава, също като златната маймунка, смутен от малките женски тайни, които двете споделяха. Никога дотогава не му се беше налагало да го прави.
След ваната — топло мляко с ароматни билки, нова фланелена нощница с воланчета, щампована с цветя, и меки пантофки от агнешка кожа, боядисани в небесносиньо. И после — леглото.
Колко меко беше това легло! И анбарната лампа на нощната масичка! И уютната спалня с малки шкафчета, тоалетка и скрин, където щяха да отидат всичките нови дрехи, и килимът от едната стена до другата, и завесите на звезди, луни и планети! Лира лежеше напрегнато, твърде уморена, за да заспи, твърде потресена, за да си задава въпроси.
Когато госпожа Колтър нежно й пожела лека нощ и излезе от стаята, Панталеймон я дръпна за косата. Лира го бутна настрана, но той прошепна:
— Къде е онова нещо?
Тя разбра веднага за какво става дума. Старото й опърпано палто висеше в гардероба. Само секунда по-късно тя вече беше в леглото, седнала с кръстосани крака, а Панталеймон внимателно наблюдаваше как разгръща черното кадифе и разглежда предмета, който Ректорът й беше дал.
— Как го нарече той? — попита Лира.
— Алетиометър.
Нямаше смисъл да пита какво значи това. Уредът беше доста тежък, с блестящ кристален циферблат и майсторски изработен месингов корпус. Наподобяваше часовник или компас, със стрелки, сочещи определени места на циферблата, но вместо часове или точки имаше няколко малки картинки, всяка от тях нарисувана в черно невероятно прецизно, сякаш с най-тънка четка. Лира завъртя уреда в ръце, като се опитваше да разгледа всички картинки. Имаше котва, пясъчен часовник, увенчан с череп, бик, пчелен кошер… Всичко трийсет и шест и тя нямаше ни най-малка представа какво може да означават.
— Погледни, тук има колелце — каза Панталеймон. — Дали не се върти?
Всъщност колелцата бяха три и всяко от тях задвижваше една от трите по-къси стрелки, които се въртяха с меко прещракване. След като стигнеха картинката и застанеха точно в средата, те спираха да се движат.
Четвъртата стрелка беше по-дълга и по-тънка и като че беше направена от друг метал. Лира изобщо не можеше да я помръдне по никакъв начин. Тя се движеше накъдето си иска също като стрелка на компас, само че никъде не се спираше.
— Метър означава, че мери нещо — каза Панталеймон. — Като термометъра. Капеланът ни е казвал.
— Не е трудно да се досетиш — прошепна Лира. — Но можеш ли да кажеш за какво служи?
Никой от двамата нямаше представа. Лира дълго въртя стрелките така, че да сочат различни картинки (ангел, шлем, делфин, глобус, лютня, компас, свещ, мълния, кон) и през цялото време наблюдаваше дългата стрелка, която така и не спря на едно място. Макар да не разбираше нищо, сложността и тънката изработка на уреда я очароваха и изпълваха с любопитство. Панталеймон се превърна в мишка, за да се приближи и да вижда по-добре, и сега беше поставил малките си крачета върху циферблата, а очичките му, черни и дребни като главичка на карфица, блестяха от любопитство.